“Беше му приятно, че страда. То му напомняше, че е още жив човек, а не канцеларска вещ.”
През май 2025 г. отбелязваме 156 години от рождението на Георги Стаматов (25 май 1869 – 9 ноември 1942) – изключителен майстор на краткия разказ и един от най-остро наблюдаващите писатели в българската литература. Макар често пренебрегван в масовата култура, Стаматов оставя дълбоки следи с психологическия реализъм и тънката ирония в своите творби.
Съдържание
От военен до съдия, от съдия до писател
Георги Порфириев Стаматов е роден в Тираспол, в пределите на Руската империя. Първоначално учи във Военното училище в София, но напуска армията, за да се отдаде на правото и по-късно – на литературата. Работи като съдия в различни малки градове – Видин, Кюстендил, Варна – именно тази провинциална среда става сцената на повечето му разкази.
Стаматов умее да извлича драмата от обикновеното. В неговите разкази няма герои в традиционния смисъл – има хора, с техните страхове, гордости, и често – самозаблуди.
“Тоя град не беше ни голям, ни малък. В него цареше тишина, която не беше от леност, а от някаква сивота, която се стелеше и върху хората.”
Из „Благодетелят“
Майсторство в малкото
Разказите на Стаматов са кратки, стегнати и без излишна емоционалност. Неговият стил се отличава с лаконичност, хладен тон и дълбок психологизъм. Често в тях звучи ирония към чиновничеството, фалшивия морал и провинциалната дребнавост.
“Беше му приятно, че страда. То му напомняше, че е още жив човек, а не канцеларска вещ.”
– Из „Съдията“
Писателят не се стреми да поучава. Той показва, без да съди, и оставя читателя сам да прецени къде е границата между човешкото и лицемерното.
Тишината около таланта
Стаматов е интроверт, почти отшелник. Не обича светския живот, рядко се появява публично. Негова е репликата: „Не пиша много, защото не искам да ставам скучен.“ Публикува рядко, в периодични издания, а едва три негови сборника излизат приживе. Може би затова творчеството му остава на ръба на литературния канон – познато на познавачите, но незаслужено далеч от масовото внимание.
Наследство на мълчаливите истини
Георги Стаматов е автор, който не търси ефектност. Неговите разкази не крещят – те шепнат. Но този шепот остава в съзнанието дълго след като последният ред е прочетен. В свят, в който често се възхищаваме на показното, Стаматов ни напомня, че иронията, деликатността и мълчаливото наблюдение са понякога най-силното писателско оръжие.
