На 2 юни сирената спира времето.
Една минута мълчание. Памет. Почит.
Денят е посветен на Христо Ботев и на всички, загинали за свободата и независимостта на България.
След това – животът продължава. С навици, бързане и често… забравяне.
Но има личности, които не се побират в календара.
Които ни засягат не защото трябва, а защото все още докосват нещо живо в нас.
Христо Ботев е една от тях.
Трудно е да говорим за него, без да звучим като клише.
Той не е просто поет. Не е само революционер. Не е само герой или мъченик.
Той е конфликт. Съвест. Въпрос. Всичко онова, което не се побира в портрет или паметник.
Поезията му не украсява – тя изгаря.
В нея няма утеха, няма сигурност.
Има болка. Има гняв. Има вяра – не сляпа, а ранима, съзнателна.
Има и страх – не от смъртта, а от живота без смисъл, без кауза.
Когато четеш Ботев, усещаш не просто човек, който вярва.
А човек, който търси. Съмнява се. Изстрадва всяка дума.
Затова те докосва – защото не е писал, за да бъде харесван.
А защото не е можел да мълчи.
Днес, в свят, пълен с шум, неговите думи звучат по-тихо, но и по-дълбоко.
Не те приканват, а те карат да се спреш. Да се заслушаш.
И да се запиташ:
Имаме ли в себе си нещо, заради което бихме си рискували тишината?
Имаме ли смелостта да кажем това, което мислим?
Знаем ли още какво значи да бъдеш свободен – не само отвън, но и отвътре?
Ботев няма нужда от аплодисменти. Нито от превъзнасяне.
Достатъчно е да бъде разбран. Да бъде усетен.
И ако днес, макар и за миг, това се случи –
тогава минутата мълчание е имала смисъл.
Изображение: Национален Музей “Христо Ботев” – гр. Калофер
