“Стиховете на капитана“ са сред най-интимните и прочувствени творби на Пабло Неруда – книга, родена от страст, скрита зад завесата на анонимност. Когато стихосбирката излиза за първи път през 1952 г., името на автора умишлено не е споменато. Причината не е скромност, а деликатност – поетът се стреми да предпази съпругата си Делия, която все още не подозира за дълбоката му връзка с Матилде Урутия.
Стиховете са написани по време на изгнанието му на италианския остров Капри – период на уединение, но и на интензивна любов. Матилде се присъединява към него там и двамата прекарват седмици, изпълнени със страст и вдъхновение. Именно тя е музата зад тези стихове, както и по-късно зад “Сто сонета за любовта” (1959 г.) – книга, в която тя вече е не само вдъхновение, но и официалната спътница в живота му.
Съдържание и стил
Стихосбирката се отличава с изключителна откровеност, страст и уязвимост. В нея любовта е представена като всепоглъщащо и преобразяващо чувство, което оставя дълбоки следи в душата и тялото. Изразът е прям, понякога суров, но винаги красив и поетичен.
“Цялата любов в чаша,
широка колкото земята, всичката
любов със звезди и с бодли
ти дадох, но ти се разхождаше
с малки крачета, с мръсни токчета
върху огъня и го гасеше.
О, голяма любов, малка любима!”
из “Забравата”, Превод: Калин Коев, ИК “Колибри” 2024
Авторството на “Стиховете на капитана“ е признато от Неруда едва години по-късно, когато връзката му с Матилде става публична, а бурните страсти на миналото се превръщат в трайна връзка. През 1966 г., след смъртта на втората му съпруга Марука, той и Матилде се женят официално – в любимата му къща в Исла Негра.
Именно тази къща – Исла Негра – е не само дом, а поетичен свят, който отразява душата на Неруда. Разположена над самия Тихи океан, тя прилича повече на кораб или влак, отколкото на традиционна постройка. Интериорът ѝ е изпълнен с морски артефакти, корабни статуи, котви и дори локомотив в двора – почит към бащата на поета, който е бил машинист. В спалнята, където той и Матилде прекарват дните си, стените са от стъкло, откривайки величествена гледка към океана – сякаш двойката живее на борда на кораб, плаващ по вълните.
Неруда описва дома си в мемоарите си „Изповядвам, че живях“ като “играчка, в която играя от сутрин до вечер” – място, създадено със същата страст и въображение, с които пише стиховете си. Наред с другите си къщи – La Sebastiana във Валпараисо и La Chascona в Сантяго (наречена на Матилде заради непокорната ѝ коса) – именно Исла Негра е най-съкровеното му убежище. Там, край шума на морето, той пише, мечтае и обича.
“И край морето, и наесен
аз искам твоят смях
да разпилява своя водопад от пяна,
любима моя, и напролет
за твоя смях копнея както
за цветето, което чакам,
за цъфналата синя роза
на пеещата ми родина.”
Из “Твоят смях”, Превод: Калин Коев, ИК “Колибри” 2024
“Стиховете на капитана“ са повече от поетична изповед – те са ключ към свят, в който любовта, морето и тайната страст се преплитат. Събрани далеч от прожекторите, думите в стихосбирката носят светлината на една любов, чиято сила надживява скандала и времето. А Исла Негра – домът-кораб, домът-сърце – остава вечно пристанище за тази история.
