Тревожността на работното място и от работния процес е състояние, което владее много от нас. Тя ни съпътства с повод и без повод. Ако имаме налична причина – тревожни сме, ако нямаме причина – тревожни сме защо я нямаме и оставаме нащрек в очакване на онова, което ще ни разтревожи. Тревожните служители ме разбират, онези, които си вършат работата без подобни излишни натоварвания (браво на тях) няма нужда да навлизат в това бойно поле и да водят битки, които не са техни.
Ако мислиш и премисляш, ако напрежението е част от работното (и извънработно!) ти настроение, ако все се чудиш от къде ще изскочи грешка/пропуск/незнание/неумение трябва да се пребориш с всичко това. С постоянство и упоритост. Така, както възпитаваме децата си, трябва да съумяваме да пре/възпитаваме и себе си.
Следващият път, когато сърцето ти прескочи, или стомахът ти се вледени поеми си въздух и дай пауза на цялото си същество – телом и духом. Стоп. Пауза. На място. Който и да е около теб, каквото и да се случва – няколко секунди, минута, няколко минути. Поеми въздух, издишай, погледни се отстрани дори и с кратък поглед, дори и с периферното си зрение. Вгледай се в себе си и онова, което те заобикаля. Цялата картина. Каква е към момента и каква ще бъде след месец. И после се върни към себе си. Запитай се – нечий живот зависи ли от теб? Преобръщаш ли нечий път невъзвратно? Ще настъпи ли катаклизъм?
Не? Ок. Животът продължава.
Някой друг грешил ли е като теб?
Да? Нали. Ок. Животът продължава.
Всичко, което се случва в работна среда с мейли, справки, списъци, задачи, телефонни разговори, графици е поправимо. Няма нещо, което да не може да се превъзмогне, без да нарушава монотонно и непрестанно твоя вътрешен мир. Пари се губят, мейли се изпращат на грешни адреси, информация се изпуска, срокове не се спазват, сметки излизат грешни навсякъде около нас. Не едновременно, не по всички точки – но навсякъде, където има работещи хора, има грешащи хора. Ако знаехме къде грешим, в момента, в който това се случва, нямаше да грешим, а така нямаше да растем. Тревожността и постоянния страх да не сбъркаме не помагат, те само и единствено пречат. Когато и да решим да се отървем от тях, или поне да ги намалим като интензитет, ще е съвсем навреме.
Кое е най-лошото, което може да ти донесе някоя грешка, но тревожността не може да възпре? Да те глобят? Да те засрамят? Да те уволнят?
Ок. Животът продължава.
Ако те глобят, но това е вид стандартна процедура, не накърнява усещането ти за справедливост или е преодолимо за теб, просто го приеми и продължи напред.
Ако те засрамят, но не е умишлено, или ти си даваш сметка, че не е било наистина язвително и е преодолимо за теб, просто го приеми и продължи напред.
Ако те уволнят, заради грешка, която си допуснал – запомни я, отдалечи се от нея, огледай я, анализирай я, приеми го и продължи напред.
Работа е имало преди нас, ще остане и след нас. Грешки са правени винаги и от всеки и ще продължават да се допускат, докато има хора, които работят, учат се, падат и стават. Така напредваме, така се развиваме – приемаме уроците си, научваме ги и продължаваме напред.
Никой от нас не е център, около който се върти света, най-малко служебния свят. Нали старата сентенция твърди – няма незамими хора, има незабравими хора. Ако утре не си част от структурата, мейли ще продължават да пълнят пощата, клиенти отново ще има, проблеми също няма да липсват. Някой ще е заел твоето място, и машината ще си работи. Може би ще липсва чувството ти за хумор, колегиалността ти, твоят начин на работа или нещо друго, което е допринасяло за работния процес. Житейските уроци са по-трудни от училищните, и все пак трябва да ги учим. Поеми въздух, за да намалиш пространството, в което се настанява тревогата и
бъди служител, който работи с интерес, отговорност и ентусиазъм, радва се на заплатата си и не я заплаща на свой ред с тревожност.
