Романът е носител на Европейската награда за литература за 2022 г. и има защо. В своите 124 стр. е събрана цялата мъка и орис на едно поколение, всичките му разбити мечти и илюзии, стъпкани от жестокия ботуш на новото време. Ако игнорираме имената на героите (макар че те са близки до нашите) книгата спокойно може да бъде описание на българската действителност през 90-те години. Тук са “мутрите” и полицейщината, беззаконието, пълната липса на морален компас, загубените мечти, които водят до пълна апатия и алкохолизъм при мъжете Тук са и работещите на две места жени, които са изгубили напълно женския си облик и са иззели ролята на мъже. Тук е ширещата се навсякъде бедност и мизерия, работата за жълти стотинки, корупцията на всички нива, кражбите и грабежите посред бял ден.
“Мила и жените от нейното поколение, чиито мъже са се скапали напълно, са забравили, че освен изкарващи прехраната, готвачки, чистачки, майки и бавачки на мъжете си те са жени, жени, жени! Жени с много други нужди извън прането със студена вода, работата на две места и оцеляването…”
На този фон книгата проследява 24 часа от живота на едно обикновено семейство – Мила, Гена и техните деца Лазаре и Зема.
Историята на Мила и Гена започва с бурни страсти и с возене на легендарния велосипед “Десна-два” – най-”тузарското” возило за което мечтае всяко дете. Двамата изживяват всепомитаща и всепоглъщаща любов, която не познава ограничения и забрани, но която не устоява на ударите на времето и която изтлява, както изтлява и тридесетгодишния им брак.
Зема, която работи като полицай, от своя страна се бори със зъби и нокти да спести пари и да се изнесе от мърлявия си роден дом и мизерния квартал, където съседите чупят чистачки и пукат гуми в битката за свещеното паркомясто (познато, а?). В същото време се бори и за своето професионално израстване, търпейки всеки ден сексистки шеги, глупаво флиртуване и неприлични снимки, които получава. Тук лъха същата безнадеждност и беззаконие, с което се сблъскваме всеки ден и у нас:
“Зема не знаеше какво да каже или направи. Жертвите на домашно насилие, които се оплакваха в полицията, трябваше да изтърпят не само насилието върху себе си, но и общественото мнение, че домашните кирливи ризи не се вадят на показ…………Какво да направи жената, когато нито обществото, нито законодателството могат да я защитят?….”
Лазаре (който всъщност не е Лазар, но е получил този прякор, след като едва не умира при удавяне в бебешката си вана) е последния член на това окаяно семейство. Също като другите, той се лута и търси себе си, щастието и благополучието си, като се бори за физическото си оцеляване и живее ден за ден, разнасяйки храна за вкъщи с мотопеда си.
Това е един роман за постсъветска Грузия, но може да бъде всяка една държава от Източна Европа. В него властват силните на деня, насилието, корупцията и парите, а дребният човек се мъчи да оцелее и запази частичка от човешкото в себе си, скрит зад заключените врати и спуснатите щори. Над всичко и над всички властва миризмата от шахтите за отпадъци, дори и излезли от употреба. Тяхната смрад е вездесъща и всепроникваща, и напомня за всички преживени страдания. Тя носи в себе си миналото, настоящето и смрадливото бъдеще.
“За съжаление, така работи еволюцията – само силните оцеляват, посрещат бъдещето и оставят миналото си зад гърба.”
