След ужасите на Втората световна война в България настъпва нов обществен строй и това няма как да не рефлектира върху литературните течения у нас. Преди края на войната родните творци са силно повлияни от немски, френски и американски писатели, но след идването на новата власт посоката на литературното течение се променя. Свободната белетристика се заменя от идеологически реализъм, който не оставя много пространство за дълбоки разклонения или жанрови експерименти. Някои от предвоенните автори като Светослав Минков и Николай Райнов продължават да творят, но в по-различен стил. Произведенията на страха отново се появяват, но носят основни стилови различия с тези на своите колеги от другата страна на „Желязната завеса“. Корените на символизма и неговото разклонение – диаболизма са почти унищожени, а кървавите ужаси почти напълно изчезват заменени от социалистическия реализъм.
Както споменахме в първата част на текста, страхът и ужаса винаги успяват да намерят вратичка и да се промъкнат в човешкото съзнание. Литературните творци не правят изключение и някои от тях се насочват към научната фантастика, където страхът и ужасът са рационализирани и научно обосновани, но присъстват въпреки всичко. Някои от най-значимите автори на това време са вече споменатите Светослав Минков и Николай Райнов, но също така Павел Вежинов, Петър Бобев Петров и Любен Дилов (основоположник на българската научна фантастика в социалистическия режим).
Паралели между родните автори и чуждестранните могат отново да бъдат направени най-вече като основни теми, засегнати в произведенията и източниците на страх, които са обхванали и двата враждебни полюса на политическия спектър. Подобна аналогия може да се направи между Любен Дилов, Джордж Оруел и Рей Бредбъри. Дилов се доближава до споменатите автори в темите за антиутопиите с човешко лице. В същото време Павел Вежинов засяга теми, които са по-близки до творчеството на Айзък Азимов, а Николай Райнов залага на езотеричен и мистичен ужас, който изразява страхът – като отражение на вътрешния свят.
В трудната политическа обстановка в периода 1944 – 1989 година, ужасите и страхът все пак намират своето място в българската литература, но са силно пречупени от социалистическия реализъм. Въпреки това научната фантастика бележи подем, което успява да запази част от предвоенното наследство на диаболизма и символизма изразено чрез темите за отчуждението и безсмислието. Социалистическият реализъм провокира и опитите на някои от творците да адресират борбата на човека срещу системата като страх от загубата на идентичност. Двата популярни начина това да се изрази чрез литературни изразни средства остават технологичният и идеологическият кошмар на научната фантастика и гротеската и сатирата, като форми на бягство от цензурата. Докато извън социалистическия блок се раждат и творят автори като Кинг, Баркър и Матисън, в България ужасите продължават да са вътрешни – философски, тихи и човешки.
