Наскоро попаднах на интервю на Фредрик Бакман по повод новата му книга „Моите приятели”, в което той обясняваше методите си на писане. По повод изкуството, което е една от основните теми в романа, той споделя: „Исках да кажа нещо за креативността, но не знам нищо за изкуството” – и обяснява, че това, което му е помогнало, е да наблюдава жена си, докато тя наблюдава, мисли и говори за изкуство. Казва също, че неслучайно избира да използва възможно най-малко детайли в изграждането на героите си, защото иска да ги остави един вид „свободни” за нас, читателите, за да можем ние да ги допълним с нашето въображение.
Сами по себе си тези твърдения са само технически факти от конструкцията на един проект. Когато обаче ги разглеждам в контекста на творението, което те са изградили, виждам само една привидно стабилна къща, построена върху ронлива и крива основа.
„Моите приятели” започва в навечерието на Великден, в стара църква, където се провежда търг за картина, която, много скоро разбираме, само определени, избрани хора могат да оценят. Ако сте прочели книгата, знаете, че това са тези, които знаят историята на създаването ѝ. И още тук гласът на романа забива първото колче, което ще стърчи на хоризонта всеки път, когато картината се спомене. Защото разказвачът на романа явно споделя думите на автора – не знае нищо за изкуството – и единственият начин, по който може да му придаде смисъл и да го оцени като добро, като жизненоважно, е като го направи резултат от една сърцераздирателна история. Изкуството иска контекст – това ни казва романът. И въпреки че често това е истината, питам се: неспособни ли сме да съпреживеем дадена творба само защото не знаем нищо за нейното създаване? Усещането ми от тази книга е, че отговорът е „да”. Изкуството само по себе си явно не е достатъчно – трябва да го обясним, да посочим кое какво значи, да му намерим смисъла, което всъщност значи да му създадем смисъл, да му придадем важност, без то да е изисквало нещо такова от нас.
Още от първите няколко страници ме изненадва крайният поглед на разказвача. Възрастните са „най-ужасният вид хора”. Богатите от тях пък са прости, плиткоумни, некадърни, неспособни – само защото са богати – те „не забелязват почти нищо, освен огледала”. А главната героиня Луиса, която няма пари и е израснала в дом, умее да „вижда вътре в хората”. Тя е почти на осемнайсет, което означава, че не се причислява към възрастните, а това я прави специална – тя все още чува как „глупавото ѝ сърце бие в гърдите ѝ”, докато „възрастните са забравили този звук”.
Не мога да пропусна и още един интересен нюанс: богатите жени са прости, плиткоумни и некадърни не само защото са богати, ами и защото са жени. Една от жените се връща от тоалетната и изглежда ужасена, защото някой е нарисувал „графити” на една от стените вътре, а боята миришела и сега жената имала мигрена.
— Графити? Ужасно! Вандалщина! — възкликва друга жена, но трета жена прошепва:
— Но… мислиш ли, че тези графити са част от изложбата? Мислиш ли, че са… изкуство?
Паника се разлива сред групичката като пикня в палатка. Ами ако грешат? Жените отиват бързо при мъжете, които говорят за голф, за да ги питат дали графитите в тоалетната са изкуство. Един от мъжете пита:
— Има ли етикет с цена?
Жените поклащат глави и се засмиват. Няма цена — значи няма изкуство. Ох, какво облекчение.
Жените отиват при мъжете, за да ги питат как да мислят. Коя година сме? Подобни генерализации на „онези” срещу „моите” са разпръснати навсякъде из историята. Първоначално си казах, че гласът на романа явно е този на Луиса (разказвачът говори от всезнаещото трето лице) – макар да мисли в клишета, кой не го е правил като млад? Луиса обаче изобщо не е добре изграден персонаж, както впрочем не са и останалите. Гласовете им са празни, вижданията им някак си не съответстват на тежкото минало, което стои зад всеки един от тях. Трудно ми е да им повярвам – това се опитвам да кажа. Ако закрием спомагателните „каза Х” и „отвърна У”, не е ясно кой говори, защото всички звучат еднакво. Тук ще се върна на второто верую на Бакман – да остави героите малко незавършени, за да бъдат довършени от читателя. В този случай герои няма, а само подаване на една куха фраза след друга. И в края на романа нито един от тях не е дори малко по-различен от това, което е бил в началото.
Смятам, че идеята е добра, но изпълнението е разочароващо, чак и дразнещо. Героите са повърхностни и безинтересни, затова пък е пълно с обяснения на техните действия, които явно изискват да придадем важност на всяко едно от тях. Например: „Художникът изглеждаше, все едно не е спал цяла нощ. Ядеше бисквитите на толкова малки хапки, че едва ли можеха да минат дори за трохи.” Романът гъмжи от подобни сравнения, които са недобре обмислени и създават впечатлението, че всичко, което героите правят, е „толкова” невероятно, че няма с какво да го сравним. Затова сравненията не работят. Хапките едва ли можеха да минат за трохи? За какво тогава? Подобна преувеличена важност само кара всеки подобен момент да губи важността си.
Ето още едно: „Художникът беше видял всичкото изкуство на света и ето че създаваше изкуство, което светът никога не бе виждал.” Запознайте ме с някой, който е видял всичкото изкуство на света – ето това е интересен човек. „Скръбта е лукс за хората, които водят по-лесен живот.” Откога и скръбта се е превърнала в стока?
Иронично е също, че когато някой герой говори за картините на художника, обикновено определя уникалността им с това, че един ден „ще струват милиони”. Дори и един поп.
„Моите приятели” е учебник по клишета. И добро напомняне, че доброто изкуство винаги ще звучи като нещо ново – колкото и пъти да го четем.
Ако все пак идеята на романа звучи като нещо, което би ви допаднало, прочетете „Малък живот” на Ханя Янагихара и изгледайте „Добрият Уил Хънтинг”.
