Размисли върху „Разказът на прислужницата“ и „Слепият убиец“
Какво е общото между човешката природа, желанието за свобода и философията на властта? Маргарет Атууд и историите като форма на съпротива, като акт на тих бунт, като памет, която служи за връщане на собствената ни идентичност.
Съдържание
Когато отидох да си купя книгата на Маргарет Атууд, „Разказът на прислужницата“, на щанда на Ориндж видях „Слепият убиец“. Помолих да ми разкажат повече за книгата и първото изречение беше, че тя е за опитни читатели. Не знам дали е така, не знам дали това е книга за всеки. Знам обаче, че Маргарет Атууд не е просто писателка – тя е културна сила, остър наблюдател на човешката природа и перо, която размива границата между художествена литература и философия.
Когато затворите последната страница на една нейна книга, във вас не остава само една история. Във вас са се натрупали въпроси. Големи въпроси. За властта, свободата, идентичността, паметта и оцеляването. Ако сте чели „Разказът на прислужницата“ или „Слепият убиец“, вероятно сте изпитвали онова неудобно, но вълнуващо чувство, че четете нещо, което е едновременно дълбоко лично и дълбоко политическо.
„Разказът на прислужницата“ – между потиснатата свобода и тихия бунт
Аз ще започна отзад напред, т.е. с „Разказът на прислужницата“, която прочетох след „Слепият убиец“. На пръв поглед това е дистопична история. Действието се развива в бъдеще, в което правата на жените са отнети, а обществото е управлявано от теократичен режим. Но това, което прави книгата наистина завладяваща, е колко реална се усеща. Атууд веднъж казва, че не е включила нищо в романа, което вече да не се е случило някъде в историята. Така е! И това дава сила на книгата – спекулативна е, да, но не е невероятна.
Офред, разказвачката, живее в свят, където тялото ѝ вече не ѝ принадлежи. Тя има своите малки бунтове. Тя си спомня, когато миналото е забранено. Тя наблюдава, когато да виждаш е равносилно на наказание. Тя мисли, когато това може да доведе до смъртта ѝ. Вътрешният ѝ глас е философски, задава въпроси, които отекват далеч отвъд нейната ситуация. Какво прави човек свободен? Каква е стойността да си спомняш кой си, дори когато светът е забравил?
„Слепият убиец“ – между силата на тишината и възвръщането на гласа
„Слепият убиец“ е на пръв поглед много различна книга – отчасти литературна мистерия, отчасти семейна драма и отчасти научнофантастична история, вградена в основния разказ. Но в основата си тя е за силата, тишината и историите, които разказваме, за да оцелеем. Разказвачката, Айрис Чейс, поглежда назад към живота си със смесица от съжаление, прозрение и черен хумор. Тя е стара, сама и най-накрая е готова да говори – да напише своята версия на събитията след цял живот мълчание. Интересно е как Атууд използва паметта като форма на съпротива и тук, точно както в „Разказът на прислужницата“. Историята на Айрис е за възвръщането на гласа, дълго потискан не само от обществото, но и от най-близките. А в научнофантастичната нишка в романа – уж написан от сестра ѝ – виждаме още един слой от бягство, въображение и кодирана истина.
Разказването като акт на съпротива
И в двете книги разказването на истории е спасителен пояс. Независимо дали става дума за Офред, която шепне историята си в празнотата и която се надява един ден да бъде чута, или за Айрис, която внимателно сглобява фрагментите от живота си. Атууд ни показва, че писането – и спомнянето – могат да бъдат актове на тих бунт. Тя не разделя живота от философията. Тя ги обединява в своите герои, в своите теми и в своята зашеметяваща, често обезпокоителна проза. Нейното творчество ни напомня, че въпросите, които смятаме за абстрактни – за свободата, силата, истината – всъщност се преживяват, ден след ден, избор след избор. И че може би разказването на нашите истории е едно от най-силните неща, които можем да направим.
