Казвам се Стела М Радева, читател по душа и човек, който вярва, че книгите ни се случват точно когато имаме нужда от тях. „Звезди под клепачите“ ме намери в момент на тишина – и я запълни с думи. В това ревю ще споделя как тази история заговори на език, който съм усещала, но не съм знаела как да изрека.
Аз ли пиша или съм част от написаното?
“C’est la vie” say the old folks
It goes to show you never can tell.”Chuck Berry “You Never Can Tell”
1940 – 1980 – 2020
Марта + Йосиф = Мартина + Йоан = Мартин + Йоана – Три същевременно еднакви и различни любовни истории, завършващи по един и същ начин. Но дали?
Някои книги се четат. Други се изживяват. Тази е една от тях.
Романът, разделен на три части – „Преди смъртта“, „След смъртта“, „Докато смъртта“ – не просто подрежда времето, а го разплита. И сякаш поставя под въпрос самата линейност на живота. Един троен опит да вникнем в човешкото съществуване: преди осъзнаването на края, след неговото настъпване и по време на неговото неизбежно присъствие. Смъртта тук не е един момент, а състояние, перспектива, гледна точка.
В началото на тази феноменална история, авторът Николай Терзийски загатва за фатален край. Всеки от главните герои получава писмо/телеграма/обаждане, в което разбират за кончината на техните възлюбени. Болката от загубата е непрежалима, остава за цял живот. Основната тема на романа “Звезди под клепачите” е смъртта – не като край, а като граница, след която започва истинската история. Тук смъртта не е просто когато тялото спре да живее, а моментът, в който се разпадат илюзиите, с които сме свикнали да наричаме „живот“.
Йосиф Бойчев е 45 годишен преуспял семеен джентълмен, който цял живот се е осланял на разсъдливите си постъпки и “успешно е предвиждал идното”. “До онзи ден, в началото на войната, през който е видял зелените очи на момичето във влака. И е разбрал, че вече живее в роман, в който главният герой не е той, а тя. (Марта).”
“Поглежда я отново. И пак я вижда за първи път.
Всяка секунда я вижда за първи път.”
Йоан Борисов – 43 годишен висш партиен секретар, привърженик на реда и правилата, семеен с двама сина, попаднал в хаоса на собствените си емоции след случайна среща във влака. “Момичето седнало до прозореца. И имало сини очи. Като онези звезди, които са десет пъти по-горещи от слънцето.” А след нея “Всичко е в безпорядък. Също като мислите в главата му.”
“Във огън щом сърцето ти гори
Усещаш ли? Димът пълзи
И влиза в твоите очи?”
Йоана Бойкова е адвокат и дългогодишен съдружник в престижна адвокатска кантора. 43 годишна, все още в разцвета на красотата и силите си. Семейна, с две деца. Безпардонна в поведението си на адвокат Бойкова и същевременно крехка и дръзка в ролята на Йоана.
“Усмивката по лицето на адвокат Бойкова често може да измами някой, който не я познава.” Йоана и Мартин улавят смутено “нещо невидимо и недоизказано”, за да го превърнат в “романтична балада от тишина”.
“Дали и в неговите погледи има нещо различно – задавала си този въпрос безброй пъти и си отговаряла по всевъзможни начини. Все неправдоподобни.”
Да не знаем какво ни чака утре често се смята за слабост, но всъщност това е най-големият ни късмет. Ако можехме да предвидим всичко, животът щеше да загуби смисъл. Именно тази несигурност го прави жив и истински. Един въпрос звучи в тишината: „Не е ли това незнание най-хубавото и в същото време най-страшното в дните ни?“ – и отговор не му трябва, защото в него вече има истина.
Тези страници са и размисъл за писането – за това какво е да разказваш. Не да измисляш, а да напомняш. Авторът не поучава, не дава готови отговори. По-скоро отваря вратички към съмнения. И накрая остава едно усещане – че всеки разказ е начин да събереш парчетата: от миналото, от любовта, от смъртта, от хората. И разказвачът не стои над историята, а е част от нея – едно парченце от пъзела, което просто се опитва да си намери мястото.
Трудно ми е да споделя цялата вътрешна енергия, с която романът ме заля. Едновременно дълбокомислен, но и хумористичен и наивно разтоварващ с бележките и тълкувания под линия. А финалът … финалът е разтърсващ, сърцераздирателен, опияняващ, опечаляващ .. достоен! Романът ще остане емблематичен в моите мисли и го препоръчвам безрезервно на всеки, който чувства себе си на кръстопът!
Аз ли пиша това, или съм просто написан?
Може би и двете.
