Съдържание
На 5 септември 2025 г. издателство „Лемур“ пусна първия том от новия исторически роман „Възкръснали друми“ на Добри Станчов (известен и като Дого Танкарт).
Книгата проследява съдбите на Горчо и сестра му Яница между Априлското въстание и Освобождението, като авторът остава верен на богатия, епохален изказ и добруджанската атмосфера.
Изследване и създаване
Авторът живее в Каварна и черпи вдъхновение и сведения от самото място и хората му: разговаря със съграждани, включително наследници на герои от онова време, и пречупва събраните детайли през своя поглед. Проучванията обхващат най-старите поселения по крайморска Добруджа, общности като гагаузите и „гелмѐтата“ (българи, придошли от вътрешността), влиянието на фанариотите, както и ежедневната борба за оцеляване. Станчов посочва като опорни източници и трудовете на Антон Каранфилов, Георги Димитров и Велко Тонев.
Колко време и как е структуриран романът
Писането е отнело две години. Първоначално не е планирано произведението да се разпростре в два тома, но задълбоченият поглед в мислите и чувствата на героите увеличава обема. Романът е структуриран в четири части, всяка с по 15 глави, разпределени в два тома. В края на всяка книга има малък албум с илюстрации от Ана Граматикова, визуализиращи реални места и личности.
Послание към читателите
Станчов окуражава онези, които по-рядко посягат към мащабни исторически романи, „да не се плашат“ нито от обема, нито от старите думи. „Сигурен съм, че всеки ще открие своя любима, отдавна забравена дума – моята е ‘изкусник’“, казва авторът, подчертавайки, че именно езикът носи „дъха на времето“.
Какво следва
Вторият том, вече в редакция, естествено продължава хронологията: животът кипи с гроздобер, празници и признания, но „мрачната сянка на войната“ се спуска над градеца. Конфликтите ще се разрешат на фона на неизбежен въоръжен сблъсък и непредвидими последици.
Прочетете откъс от романа „Възкръснали друми“ (том I)
Библиография накратко
- Заглавие: „Възкръснали друми“ (том I)
- Автор: Добри Станчов
- Издателство: „Лемур“
- Дата на издаване: 05.09.2025
- ISBN: 978-619-7581-81-2
- Обем/формат: 512 стр.; 14/20; меки корици
- Цена: 27.00 лв. / 13.80 евро
- Дизайн: Хаби Ел Мааза Гомес; илюстрации: Ана Граматикова
- Жанр: Българска литература; исторически роман
Откъс от „Възкръснали друми“
Първа глава
Премълчани тайни
Шестнадесет години по-късно…
УТРИННАТА заря се разгаряше зад хоризонта към изток и мракът дотолкова изтъня, че из безоблачното небе започнаха да се мяркат най-ранобудните птици, реещи се волно над речния простор. Нагиздено в розовите си воали, слънцето някак свенливо захвана да надзърта зад отсрещния бряг като голямо всевиждащо око, пламтящо от жажда да се напълни с красотите и даровете на природата. И когато цяло изскочи от леговището си, разстла огнената си пътека по заспалите води на Дунава и обля жадуващата за топлина и ласки земя.
Дълга се оказа отминалата зима, уморителна и студена, на места се случваше дори да лежи по един човешки бой сняг. В по-тесните си участъци реката неведнъж помръзваше и ледените ѝ хълбоци се превръщаха в мост за прегладнелите влашки вълци. Ала както всяка друга година, така и през тази, пролетта прииждаше по слънчевата алея и носеше онази древна и вечна магия, с която преобразяваше всичко, до което се докоснеше, за да го събуди за нов живот.
Наежил широката си гръд, Тутракан пръв посрещаше сгряващите лъчи на слънцето, преди да ги пропусне зад гърба си към околните поселища, та и там хората да могат да се възползват от благата им, да ги приветстват в дворовете си, в оборите и къщите си. Наричан от турците Тоторка̀н, градът се чувствуваше значим в много отношения, добил важност както за османската власт, така и за християнските му жители. Било то, че му се носеше славата на най-големия риболовен център по долното течение на река Дунав, било, че с инат и упорство си беше завоювал правото на пристан за търговски сношения с половин Европа. Явяваше се и място, където български революционери и четнически войводи прекосяваха реката от Влашко, за да стъпят отново по превития гръбнак на поробеното си отечество, и людете отлично спомняха дирите на Панайот Хитова. Уютен дом на българи, власи и турци, крайречното селище бидеше и сарай на турския каймака̀мин, който с тежка ръка управляваше цялата Тутраканска кааза̀ от писалището си в кона̀ка.
Разбуждаше се и селото, което отстоеше на по-малко от два часа ход с конска кола южно от Тутракан. Носило едно подир друго имената Ескѝ Кьой, Кюхнѐ Исмаил и Ескѝ Смил, на заселището се беше отдала възможност да бъде вписано в новите османски регистри с турско-българската форма Стар Смил.
Селото се разполагаше в едно живописано от рисувателното перо на майката природа дефиле, през което в стари времена текли водите на буйна река, запомнена от поколенията с името Демир баба̀. Сега имотите на старосмилските населници се гушеха на източния бряг по пресъхналото ѝ от много години корито, комай отвсякъде обиколени от гори.
Право към север, където в миналото било устието на тази водна артерия, се нахождаше заблатената местност Калимо̀к, а зад нея се разливаше величественият Дунав. Някога Демир баба̀ била дълбока и пълноводна река и по водите ѝ плавали лодки и гемии, била част от особено важен търговски път към вътрешността на България. Най-възрастните хора с ревност пазеха предаваните от уста на ухо легенди за онова тъй далечно и чудно време, а огромните железни халки, за които били връзвани плавателните съдове, още стояха забити из голите камъци по осиротелите ѝ брегове като един вид потвърждение.
На изток от Стар Смил се простираше огромната – около петдесет хиляди дюню̀ма – вековна гора Бо̀блата, а към запад се надигаше „бъ̀рчината“ – гърбавият хълм, зад който се ширеше землището на съседното село Тюрк Смил, населявано основно от турци, както и от представители на други мюсюлмански племена. Използвайки своята безпределна власт, историята, а и самият живот всякога туряха най-подходящите названия на планини и върхове, гори, кладенци, дерета го още речѝ, за да ги одухотворят и да наситят с разни отсенки паметта за тях. С такива се кичеха и околните местности като Кара̀орман, Ма̀разлъка, Кулва̀ла и Чаѝрите – всяка заслужила своята именитост.
Лазаровден беше минал преди около месец време, а после него и Великден, с което се сложи край на най-строгите пости през годината – Светата Четиридесетница. Едно велико въздържание не само от животински храни, но също от злословие, неблагочестиви и греховни помисли. Все Божия кърма̀, с която християните очистваха тела и души – дни, прекарани в изповеди и молѐния за един доброчестит живот.
Така се изтърколи и Гергьовден, с обредното извеждане на овчите стада, с набраните от момите и децата лековити билки и благоуханни китки. С окачените венци по вратите и прозорците на къщите, завързани с червен конец, за да прогонват нечистите сили, с мълчаната вода за хлябовете, замесени от най-едрата пшеница. По-заможните стопани пък приготвиха курбан с първото родено през годината мъжко агне и както повеляваше ролята им на благодетели, раздадоха на сиромасите, че и те да кусат мръвка. Всяко нещо се изпълваше по обреда си, според старите нрави, та преди да се всички наредят на софрата, майките чертаха кръстен знак с кръвта на жертвения агнец по челата и бузите на чедата си срещу уроки.
Навън пролетта вече разстилаше пъстрата си премяна връз просторната земна шир – бозлу̀ци, пасища и ливади тънеха в тучна растителност, дръвчетата примамваха пчелите с аромат и багри, а птичата песен се носеше навред и радваше ухото на мало и голямо. Настало бе време и за кърски труд, и за работа по дворовете, та в Стар Смил се надигаше хорска глъчка още от ранни зори. Нарамили мотики и деца в цедилки на гръб, някои хванаха пътя към полето, други шетаха из дворищата – сая̀та да изринат, гюбрѐто да возят, керемидите по покрива да пренаредят, каръ̀ци за арпаджѝка да изкопаят, че му минаваше и на него времето, пък и карто̀фелите вече трябваше да се положат в отпочиналата под снежния кожух земя.
Улисан в своите грижи, Горчо скриви покрай плета на Кера Бого̀ица и се сблъска със стадо гъски, което се клатушкаше към локвата оттатък пътя. Щом го зърна, гъсокът разпери криле и заплашително започна да съска, готов да се нахвърли отгоре му, за да защити харема си от бели хубавици. Една подир друга птиците заквакаха в хор, надигна се страшна врява и момъкът се видя принуден да се отдръпне малко встрани, та да стори път на домашните гадинки. Прилаяха кучетата в двора зад гърба му, а с тях се довлачи и тънкият гласец на старицата. Стопанката се опитваше да укроти верните стражи на къщата, докато краката я водеха към вратника откъм улицата.
– Помо̀зи бог, бабо Бого̀ице! – поздрави момъкът.
– Дал ти бог добро, сине! – отвърна възрастната жена и понамести черната си пребрадка, под която се подаваха пепелявите ѝ коси. – Викам чакай да видя аз що за гюрлутѝя дигат тез моите гъски. Аз ей сегѝнка на ги пуснах да идат да попасат млада тревица из бозлу̀ка, а още не съм влязла из двора и слушам ги – врякат. Вря-вря-вря… вря-вря-вря… Абе да не би, рекох си, някой влашки вълк да ги сдави, че бая нещо сякло реката тая зима, каят хората.
– Те авджѝите ги опушкаха, бабо Бого̀ ице, и сега бейовете по кожите им стъпват, меко и топло да им е на ногата. А и чак толкоз ближе да слезе такъв звяр, комай до селото. Не ми се много вярва.
– Той гладът… дяволско нещо! – заклати глава старата. – Чиляк чиляка убива за един комат хляб, че един звяр ли ще хване да се назлъндѝсва в селото да влязе и я овца, я гъска да отмъкне.
– Знам, бабо Бого̀ице, знам, че и аз тегло съм патил. И глад, и студ не ми е чуждо що е – рече с горчилка в гласа Горчо, но веселите му очи нескрито продължаваха да се радват на пролетта. – Ама я гледай какво време се е отворило днес. Чудно, само за работа.
– Чудно – повтори старицата. – Само за работа.
– Е, да бягам аз, че…
Малко по-надолу по улицата младокът се размина с две девойки, натъкмени с ризи от домашнотъкано платно, доволно пропъстрени с шарени шевици в пазвената част. И двете носеха черни кърля̀нки и ко̀ренки със ситна орнаментика и нали още бяха момѐта, едва бяха прихванали косите си с алени кърпи, по които проблясваха лѝтурки. С поруменели от внезапен срам страни, те не върнаха на поздрава му, ала свенливо му пуснаха по една чаровна усмивка, кикотейки се изпод шепите си.
Мрачните мисли на момъка мигом се разпокъсаха и пролетното настроение отново цял го обля. Някакъв вътрешен пламък изпълни гърдите му и като разгори искрата в пъстрите му очи, озари лицето му. Снажната му осанка излъчваше сила, а крачката му спореше тъй голяма, че забави ход и поизвърна глава, за да отбележи как девойките се сбутаха и се обърнаха, та да го попретеглят и те с поглед.
Под пъстрошитата му риза – мокра под мишките и разкопчана на гърдите – се издуваха наякналите му плешки. Носеше стеснени бозави панталони и кунду̀ри, подобно на градските люде, а не шаячни потури и смачкани цървули като повечето мъже в селото. Малко длъжка, русолявата му коса се спущаше до половината на ушите му, но подредена беше и чудесно очертаваше плавните линии на лицето му – с добре оформени ненатрапчиви скули, с правилен нос и с изразителни кръгли очи. Само мустаките му, и те притъкмени по градски тип, видимо с по-тъмен кестеняв оттенък, стояха върху горната му устна като едва ли не излишен придатък и попритулваха обаятелната му усмивка. С едра стъпка момъкът забърза нататък по пътя си…
Залисан във видения, момъкът свърна в края на улицата и се отправи към бащината си къща, която се нахождаше в долната махала на Стар Смил. Оттук-оттам се слушаше откъслечната реч на хора, вдадени в работата си по дворовете, лаят на преданите псета, както и блеенето да агънцата, които, изпратили майките си на паша, чакаха ги с нетърпение, за да се вкопчат вечерта в преливащите им вимета.
Навред кипеше животът на новия ден и някой вече гореше зелени вършини, та задушливият дим се напластяваше над половината село на сив облак, който слабият вятър едва подбутваше. Горчо премина по протежение на ниския каменен дувар и влезе в двора през дъсчения вратник, по който му се мярнаха една-две поизгнили от влагата дъски. Дворското куче го посрещна с радостно скимтене и той клекна да разроши главата му, както правеше по обикновение. Зад гърба му се счу подрънкване на посуда и на вратата на ниската къщурка се яви Яница, опретнала ръкави до лакти и помъкнала в белите си ръце котлета, паници и калайдисани саха̀нчета.
– С какво си се захванала пак? – попита Горчо, извърнал глава към сестра си. – И минутка не можеш да седиш със скръстени ръце.
– Ами не мога, батьо – призна Яница. – Затуй по-напред ще умия всичко, а сетне ще ми помогнеш да изнесем чергите. Да се понапечат малко. Че я виж какъв хубав ден се е паднало днес!
– Чакай, Вихър, чакай! – рече Горчо на кучето и запъхтян от играта, се изправи, за да си вземе дъха. – Да изчакаме малко казвам аз, Яничке. Чичо Ванчо Бозаджията е напалил огън и всичко ще се усмърди на пушек. Разнесе ли се, веднага ще изкараме и чергите, и дрехите, всичко, та хубаво да се напечат.
Яница сложи ръце на тесните си хълбоци и като заклати глава, хвана да го подкача със закачлив тон:
– Е, батьо, батьо! Свикна се ти с градския живот в Тутракан, на лива̀нто да ти мирише. Изтънчи ти се и тебе вкусът. Ама да знаеш, че и ние вече се къпем с гю̀лена вода, за да не фунтѝм на гражданите на пушек и овча лой.
Сладникавият ѝ смях се разля из целия двор и Горчо отвърна на закачката ѝ с братска усмивка. Очите му стъпка по стъпка последваха пътя ѝ към дървеното корито, където тя струпваше мръсните съдини на купчина. Обутите ѝ в цървулки и нашарени чорапки крака припкаха по калдъръмената пътечка тъй чевръсто и отиграно, сякаш стъпяха по жарава в своя огнен танц. Тесният черен сукман, пристегнат в кръста с едно тънко везано коланче, подчертаваше гъвкавата ѝ снага; плътните ѝ чувствени устни се извиваха в алена усмивка и поруменялото ѝ от радостна възбуда лице сияеше от щастие.
Нещо потегли погледа му и той се извърна, за да отбележи как приятният полъх на зефира накарваше листата на една отворена книжка да се повяват. Приближи се до стола, на който тя лежеше, и като я взе на ръка, затвори я и с интерес заразгледва пожълтялата ѝ повезѝя. Разгърна сетне на първата страница и зачете написаното в ума си: ИЗГУБЕНА СТАНКА… повест съвременна… написал Р. И. Блъсков… Болград… в Училищната книгопечятница… 1865 година.
Обърна книгата и щом видя цената от седем гроша, върна се в спомените си няколко години назад, когато се сдоби с тази рядка ценност. В съзнанието му възкръснаха всички беседи, в които отпосле даскал Стамен Кочов му говори за литература и за хора като Васил Друмев, Илия Блъсков, Каравелов. Присети се и как тогава с труд му се отдаде да разумее думите на даскал Кочов за това какво точно идеше да бъде туй чудно нещо белетристиката. Че тя имитирала една наглед неподправена реалност, една твърде обективна действителност, която, внушавана от видимото или невидимо присъствие на разказвача, имала едничката цел да твори картини, които си струвало да бъдат въображени от читателския ум. И как се намирали вече начетени едни българи, списващи повести по чужди модели, които жънели нечуван успех насред известни интелектуални средища в инак неграмотното море. Как българската белетристика правела своя прощъпулник и като всяко здравородено и току проходило отроче ѝ предстояло да пораства, да се развива и да хубавее.
Живо и до най-малки детайли си спомни деня, в който навърши четиринадесет лазарника и даскалът му подари книгата, донесена от далечна Бесарабия. Как му рече, че в ръцете си държи едно от първите книжни цветя в разцъфващата градина на българската литература – народна драгоценност, която будеше дълбоко заспалата българска гордост. Как с всичкото си прилежание и дори с мулешко упорство се упражняваше в четене из страниците ѝ, а вечер я слагаше под възглавницата си и превъзбуден от това богатство на у̀сети и възприятия, будуваше до ранни зори.
– Харесва ли ти книгата? – подвикна към сестра си той.
– Какво кажеш, батьо?
Яница обърса чело с навития си до лакътя ръкав и като притри мокрите си ръце в полите си, обърна се към брат си.
– За книгата ли питаш? – рече тя.
– Още ли я мъкнеш навсякъде?
– Не я мъкна, а си дружим ние с нея – сопна му се тя, ала веднага подир това със сладък и особено любопитен глас попита: – Искаш ли да ти почета малко?…
