Жанровото писане е класическа форма на литературата, която изразява насоката на дадено произведение. Има много жанрове, като някои от тях са добре развити и познати на читателите с утвърдени местни, чужди и световни автори. Други остават скрити от погледа на масовия читател и имат единствено малки лоялни бази от почитатели. Страхът винаги е вълнувал хората навсякъде по света. Ужасното, грозното, гротескното – това, от което ни се свива стомаха или ни кара вечер да светнем лампата… това е страхът. Страхът най-често е събуден от неизвестното, но понякога е обоснован и напълно осъзнат заради последствията, които очакваме. Страхът е една от най-ярките емоции, които са движили човечеството през вековете и основанията за него, макар и различни като изражение, са се запазили еднотипни и до днес. Страхът има и свое литературно течение или казано накратко – жанр. Най-често е представен чрез прозата – най-вече в романите и разказите на ужаса. В България жанрът също заема осезаемо място сред читателите, като тиражи на автори като Стивън Кинг и Дийн Кунц се преиздават с години наред, а други като Ричард Чизмар навлизат уверено на нашия пазар. Но къде стоят родните автори в тази подредба на жанра ужас?
Началото на XX век
Можем да проследим развитието на жанра още от началото на двадесети век. Макар и не твърде директно, присъствието на страховити елементи може да бъде открито сред родните автори. Такива са не само поетите, но и авторите на проза. По това време в България не можем да говорим за пълнокръвно оформяне на литературен жанр на ужасите, но страхът започва да присъства все по-осезаемо и целенасочено в творбите на родните автори, вероятно повлиян силно от военните периоди на столетието. Родните творци са вдъхновени не само от последствията на кървавите конфликти на Балканите и континента като цяло, но и от литературните течения в Европа и света. Докато в началото на века символизмът заема едно от основните места в българската литература, то малко по-късно се оформят и негови подстилове. Така стигаме и до българското течение на литературния диаболизъм, което става популярно около двадесетте години на 20. век и е повлияно силно от немския романтизъм и готическия роман. При диаболистите се използват отново силно битовите сюжети, но се акцентира върху мрачното и зловещото. В историческите корени на диаболизма можем да свържем автори като Едгар Алън По, но също така неговите съвременници от Германия и Франция – Ернст Хофман и Шарл Бодлер. Те оказват силно влияние и върху родните автори, не само белетристи, но и поети, като Георги Райчев, Дамян Дамянов и Светослав Минков (бащата на българската фантастика).
Ако можем да подчертаем директен паралел с един от бащите на жанра „ужас“, американецът Хауърд Лъвкрафт за когото е характерно създаването на космически ужас, митологии и чудовища отвъд човешкото разбиране (Лъвкрафт, „Зовът на Ктхулу“), родните творци аналогично акцентират върху психологически и фаталистичен ужас, който резонира с атмосфера на безсилие.
Някои от изявените ни поети, като Пейо Яворов и Димчо Дебелянов работят умело със страха и безнадежността. За разлика от по-ранния Едгар Алън По обаче, при тях ужасът е по-скоро екзистенциален и меланхоличен, отколкото двигател на сюжета. Едгар Алън По също е писал мрачна поезия, като „Гарванът“, но в неговото творчество ужасът и мракът са двигатели на сюжета, докато при Дебелянов, например, са по-скоро продиктувани от битовия реализъм на войни и страдания.
„И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:
„Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“
Той програкна: „Nevermore!“Едгар Алън По, „Гарванът“
Можем да направим паралели при Яворов и Дебелянов.
„Спят вечните води, бездънните води – безбрежни,
над тях се не навеждат хоризанти мрачни…
И впиваме ний поглед безнадеждни,
и тръпнем пред догадките си здрачни.“Пейо Яворов, „Нирвана“
„И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислил, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъв бог умилен ще разкрие
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тьй горд и надвластен, а ние –
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!
Напразно, уви! – Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда –
и ропот, и смях в тишината нахлуха…
“Пиян е, безумен е!” – някой прошушна…
Аз станах. – Небето бе празно и глухо.
Аз плачех. – Тълпата бе ледно-бездушна.“Димчо Дебелянов, „Миг“
Други примери за автори на страховити произведения са Теодор Траянов с неговите „Български балади“ и Пенчо Славейков с мащабния епос „Кървава песен“. Докато при Траянов имаме по-скоро мистично напрежение, образи на духове и съдбовни сили, то при Славейков се наблюдават повече мрачни образи на смърт и разрушение.
При класическите автори на проза като Елин Пелин, Йордан Йовков и Георги Райчев, отново доминира битовият драматизъм, който е преплетен с безнадеждния психологически ужас. В голяма част от родните автори на проза доминират битово-драматичните елементи, които са придружени от ужаси и оказват по-скоро психологическо влияние на героите. Ужасът не е търсен като двигател на произведенията, а е по-скоро причина за следствието. Произведения като „Задушница“ и „Спасова могила“ на Елин Пелин директно адресират смъртта и я преплитат с народните обичаи и страхове от отвъдното, духове и мрачна атмосфера, която кореспондира с подобни събития на скръб и печал.
„Гробищата вече бяха запустели. Печално и самотно сега стърчеха там окитените стари кръстове. Мъглата се сгъстяваше повече. Стрехите на старата черква плачеха с едри сълзи. Капките тупаха тъжно и правеха вадички по мокрия пясък. Сякаш че това схлупено здание, немощяло под товара на годините си, безутешно плачеше. През гробищата по нанадолнището премина, подпирайки се на грамадната си дряновица, Богдан просякът, усукан в дрипн като валмо.“
Елин Пелин, „Задушница“
„Отведнаж на Монката му стана зле. Остри тръпки минаха по тялото му, главата му се замая. Върху очите му пада една черна пелена, пада друга, трета, четвърта. Той иска да извика дяда си, но черните пелени чезнат една по една и нему му става леко, хубаво, сякаш някой тихо-тихо го люлее. Той отваря очи и вижда как небето и звездите са се дигнали високо, много високо. Една звездичка се откъсна от небето и се спусна към земята. Стана светло, светло. Небето се отвори и дядо господ, голям, много голям, се спусна към земята, със златен венец на главата, както е изписан в черквата След него едно малко ангелче му носи патерицата и гледа горделиво децата наоколо, като Ценко Попов когато кади пред баща си на литургия. Колко благ колко добър старец е дядо господ!“
Елин Пелин, „Спасова Могила“
При Йовков наблюдаваме психологически моменти на страх и мистерия в разказа „Божура“, където отново смъртта е неизменен завършек на историята.
„Дълбоко, дълбоко в нея се оглеждаше синьо небе, бели облаци. И ето из тия светли глъбини изплава образът й, а до него друг — образът на Василча. Той е млад, той е хубав, гледа я и се усмихва. И успокоена, щастлива, Божура впива очи в тоя образ, усмихва се и все повече и повече се надвисва над водата…
Никой повече не я видя.“
Йордан Йовков, „Божура“
В заключение за периода от началото на 20. век до Втората световна война, можем да кажем, че българските автори поетизират смъртта, а ужасът е по-скоро символичен и метафоричен. Фолклорните вярвания, обреди и традиции се излагат на показ като ключови елементи и двигатели на страха и мистицизма. Ужасът е по-скоро акцент към произведенията като психологически и фаталистичен елемент. По същото време, или малко по-рано, автори като Едгар Алън По, Хауърд Лъвкрафт и Артър Конън Дойл обособяват жанрово ужаса и мистериите като двигатели на произведенията си.
