Историята на „Майстора и Маргарита” е от тези, в които биографията на автора се е вляла толкова дълбоко в самия текст, че двете трудно се разделят. Михаил Булгаков работи по романа с прекъсвания в продължение на повече от десет години, унищожава ранна версия, после се връща към него – и именно в него пише „Ръкописите не горят”. Трудно е да четеш тази фраза и да не мислиш за човека, който я е изписал.
Булгаков и натискът на времето
Булгаков никога не е бил особено удобен за съветската литературна система. Към края на двадесетте и началото на тридесетте му остава все по-малко пространство – пиесите му слизат от репертоара, публикациите пресъхват. Не е арестуван, не е изпратен в лагер, но е методично заглушен, което за писател е своеобразна бавна смърт.
Романът, който пише по това време, е всичко друго, но не и компромис. Дяволът пристига в Москва и се оглежда с насмешка. Бюрокрацията изглежда не страшна, а нелепа. Пилат и Йешуа разговарят за истината в свят, в който истината е неудобна. Текстът е метафизичен, сатиричен и свободен по начин, който не се вписва в нищо официално.
Изгореният ръкопис
През 1930 г. Булгаков пише писмо до съветското правителство, в което споменава, че е унищожил ръкописа на романа. Точните обстоятелства не са напълно изяснени, но контекстът е достатъчно красноречив: книгата е непубликуема, бъдещето ѝ изглежда затворено, а авторът е в дълбока несигурност относно собственото си положение.
Унищожаването на собствен текст не е лека постъпка. То говори за усещане, че определени неща просто нямат място в света такъв, какъвто е.
Завръщането към текста
И все пак Булгаков не изоставя романа завинаги. Връща се към него, пренаписва го, продължава да го доразвива. Последните редакции диктува на жена си Елена, вече тежко болен. Умира през 1940 г., без да е видял книгата отпечатана.
Тази упоритост – да продължаваш да пишеш нещо, което почти сигурно няма да излезе приживе – е може би най-интересното нещо в цялата история. Не героизъм, не бунт, а просто невъзможност да се спре.
„Ръкописите не горят“
Най-известното в тази история е, че в самия роман се появява фразата „Ръкописите не горят“. Тя е станала почти отделен литературен символ – цитат, който живее и извън контекста на книгата.
Силата ѝ идва от това, че не е просто красив афоризъм. В случая тя изглежда потвърдена от самата биография на романа. Булгаков унищожава ранна версия, но произведението оцелява; властта го заглушава, но книгата се завръща; авторът умира, но текстът продължава да живее.
Закъснялото публикуване
Романът излиза за първи път в СССР едва през 1966–67 г., в списание и в силно цензуриран вид. Пълният текст достига до читателите си много по-късно и по заобиколни пътища. Преди официалната публикация книгата е живяла в ръкописи и машинописни копия, предавани от ръка на ръка – подземен живот, успореден с официалното мълчание около нея.
