Сборникът „Делфийската рокля” е първият ми лично закупен сборник с разкази, и смея да твърдя той отвори очите и сетивата ми за забравената магия на разказа. Историята на делфийската рокля сама по себе си, като исторически факти е много интересна, и когато се запознах с нея тя се превърна в торта, а сборникът – в неговата черешка! Като дебютиращ автор за мен Димана Симеонова се справя блестящо с това да заинтригува читателя си, да го държи в плен на историята и после сякаш да затръшне страницата за финал и да го остави изненадан и впечатлен от прочетеното.
Нескрито удоволствие за мен е да имам възможност да разговарям с пишещи и четящи хора. Щастлива съм, че Димана Симеонова отговори на въпросите ми, насладете се на разговора:
1. Творците трудно се събират в една дума. Коя е Димана Симеонова в пет?
Наблюдател на живота около мен.
2. Вие сте автор на сборника с разкази „Делфийската рокля” (ИК „Жанет 45”), който е и Вашият дебют на голямата литературна сцена. Разказите са силно индивидуални, наситени са с тежестта на травми, несбъднати копнежи, тайни помисли и случвания, които са сякаш табу. Общо между тях е изнендаващият финал на всеки един. От къде черпихте вдъхновение за всяка история? Аз например мога да кажа, че моят най-силно шокиращ финал е в „Рокля с катарами”, и съм се питала възможно ли е да е реална история? А ако не е, възможно ли е цялата да е измислена?
Всъщност „Рокля с катарами“ е единствената история, която е базирана на действителна ситуация. Замислям се, че може би това е причината разказът да се превърне в открояващ се в книгата – явно силата на думите на реалността винаги надделява, личи си кога човек казва истината, дори ако това не е задължително.
“Делфийската рокля” – (Издателство Жанет 45) | Оформление: Мила Янева-Табакова
Докато пишех книгата, бях попаднала на историята на една 77-годишна майка от Сърбия, която носи парализирания си син на гръб 59 години. Бащата на детето избягал още като разбрал, че е бременна, но тя решава да роди, въпреки че родителите ѝ са против. При раждането станало ясно, че момчето цял живот ще бъде инвалид. Когато пораснал и трябвало да тръгне на училище, майка му започнала да го носи на гърба си до училището. В един момент от живота им, ѝ била предложена инвалидна количка, която да я улесни, но тя отказала и продължила да носи сина си на гръб, дори когато той се превърнал в голям мъж.
Още, докато четях историята, вече си визуализирах как ще я обвържа с роклята като основополагащ елемент на всеки разказ и така по естествен начин стана част от книгата.
3. Имате ли Ваш любим разказ от книгата?
Ох, не харесвам този въпрос (хаха). По принцип, да, имах любим разказ. И, разбира се, чисто егоцентрично го поставих като първи разказ в книгата, толкова много вярвах, че точно това трябва да е началото – силно, въздействащо. Но не бях съвсем права, оказа се, че не мога да очаквам моето възприятие за написаното от мен да съвпадне с възприятието на читателите. Получих няколко пъти обратна връзка, че някои хора почти са се отказали да прочетат книгата точно заради този първи разказ. Приемам всичко това като урок за начинаещия писател, урок, че веднъж написана вече книгата не принадлежи на писателя, а на читателя и само той определя кой е любимият разказ.
4. След последната страница, остава послевкус, който, като че леко нагарча – жената е до толкова силна, че е възможно да се унищожи под собствената си сила. Вашите героини имат ли избор да не са това, което са, да махнат с ръка и да се отрекат от своята реалност?
„Роклята на баба”, например, който разказ е друг мой фаворит, изгражда много кратко и много силно образа на жената, която живее в дъщеря си и във внучката си. Сантименталното чувство в едната е топлота, а в другата болка. Дъщерята е мостът през който трябва да премине, за да се съхрани любовта през поколенията, а това понякога е трудна роля. По-често жените се отказват от ролите си, или ги изпълняват самоотвержено? Какви са Вашите наблюдения?
Мисля, че най-голямата обреченост на всяка жена е да се превърне в майка си. Сякаш има някаква родова предопределеност за жените в едно семейство и те неосъзнато повтарят поколенията преди тях, дори привидно да вярват, че нямат нищо общо с майка си, с баба си. И точно това е ролята, от която ми се иска да успеят да избягат моите героини. Да се откажат осъзнато от закодираното в ДНК-то родово наследство и да изградят своя автентичност. Да имат силата да се разграничат от двете роли на майка и дъщеря, които до голяма степен обуславят битовия характер на трупащите се години зад тях и да изберат себе си за главната роля на своя живот.
5. Ако мога да перифразирам една стара сентенция – в щастието си, всички си приличаме, в нещастието – всеки тъгува по свое му. Възможно ли е щастието да бъде описано така многолико, както душевното или физическо страдание?
Не. За мен истински силното изкуство винаги отразява някаква тъга, несподеленост, неизживяност. Защо се получава така? Защото, когато човек е щастлив, той няма нужда да чете за други щастливи хора, няма нужда да се чувства разбран в щастието си, човек знае как да изживява щастието и да се чувства добре с него. Докато нещастният човек има огромната нужда да знае, че има и други като него точно в този момент, точно в неговия град, на неговата улица. Нещастният човек има нужда от съпреживяване на нещастието си, за да може да го преодолее. Затова, когато се пише за страданието, не е защото искаш да натъжиш и огорчиш читателя, напротив. За мен писането за тъгата е най-хуманната литература.
6. Кое е най-важното послание, което „Делфийската рокля” трябва да предаде на своите читатели? Онова, което е водило мисълта Ви, докато сте кроили всяка героиня, и сте шили с перото си шевовете на историите им?
Както споменах и по-рано, когато една книга стигне до читателя, тя става негова и съответно всички послания, изводи, които намери между страниците ѝ са верни. Често ми се случва да прочета или чуя нещо за книгата си, което звучи много литературно издържано като структура и смисъл, но в действителност аз в нито един момент да не съм се опитвала целенасочено да предам точно това послание. Просто хората намират различни послания, които дори аз не знам, че съм заложила в някой разказ, но това е нормално, защото ние винаги намираме себе си в написаното. Затова и често изглежда, че четем различни книги, макар и с едно заглавие.
7. Имате ли свои „ритуали” преди и по време на писане? Творческият процес е винаги интересна тема за читателите. От уловената идея до книгата в ръцете ни, всеки автор има своя история не по-малко достойна за разказ?
Явно все още не съм намерила точните ритуали, за да мога да пиша по-ефективно и да успея да довърша и втората си книга. Но това, което правя почти винаги е да си чета на глас последното, което съм написала преди да продължа. Понякога това четене на глас стига и до 20 пъти един след друг. Не знам как да го обясня, но сякаш всеки текст си има свой ритъм, който ако го четеш на глас, можеш да усетиш дори и физически в един момент и тогава става по-лесно да продължиш хомогенно.
8. Споделяли сте, че работите върху нова книга. Как върви процеса по нейното реализиране? Кога бихме могли да я очакваме?
Вече малко съжалявам, че някога споделих, че работя по втора книга, защото мина много време, а все още няма резултат. Истината е, че ми е трудно да съчетавам стандартния работен ден, който няма нищо общо с литературата и писането в след работно време. Понякога си мисля, че трябва да жертвам социалните си контакти в свободното си време, за да си осигуря повече часове ефективно писане. Но и достатъчното време не е гаранция за довършването на книгата, понякога имам часове пред лаптопа, през които трия всичко, което написвам. При мен писането не се случва с лекота, не съм от авторите, които се събуждат през нощта с идея в главата и написват 40-50 страници наведнъж. На мен ми е нужно много време на съзерцание на живота, който тече около мен, улавяне на малките му детайли, пречупването им през различни действителности и чак след това търсене на най-подходящите думи за тях. Никога не успявам да напиша повече от една глава/един разказ на ден, т.е. не повече от 2-3 страници. Затова не мога и да се ангажирам с нещо по-точно за втората книга, само мога да кажа, че не съм се отказала от реализирането ѝ.
9. Книголюбител е ново он-лайн пространство за читатели, писатели и хора, които имат какво да си кажат и извън страниците. Какво бихте им пожелали, има ли послание, Ваше лично верую, което много искате да достигне до повече хора?
Светлина в думите и в делата.
Интервю на Мартина Стоева за “Книголюбител”.
Снимки: Личен архив на Димана Симеонова
