Словото е писмено и говоримо, то е сила, с която човек може да създава – „В началото бе словото и словото бе у Бог, и Бог бе словото”. Библията ни казва, че именно чрез неговата мощ всичко е сътворено и ако се уповаваме на твърдението, че хората сме създадени по образ и подобие на Всевишния, то ние също можем да творим с думи. Нашите произведения не са материални, но могат да доведат до такива последици. Човек винаги трябва да подбира внимателно думите си, защото те са носители на изобилие от значения и могат да се интерпретират всякак.
Чрез словото ние комуникираме помежду си, запазваме информация и я предаваме. То е много повече от просто сбор на думи. Представлява един безкраен океан от възможности за постигане на различни цели. Всеки е носител на уникално и неповторимо слово. По този негов „багаж” можем да направим извод за човека или поне догадки за него.
Словото не може да изчезне, ще продължава да съществува. Това в никакъв случай не означава, че то ще остане същото или няма да се видоизмени. Откакто свят светува хората се стремим към улеснение и този принцип тук важи със същата сила. Разбира се, че ще има промени, но правилно ли е всички да ги наречем изпитания?
Всяка трансформация на словото се случва с причина и е естествена. Тя се случва, защото трябва да се случи. Това е един своеобразен преход и еволюция, която върви с тази на човека, като носител на словото. Промените, които наблюдавам сред моите връстници, включват замяната на български думи с такива от чужд произход, най-често английски. Въпреки че имаме домашни думи, които са актуални и известни за всички (пр. „таргет” вместо „цел”, „да чилна” вместо „да си почина”), по-младите предпочитат да ги изместят с техния английски еквивалент. Така се достига до следващия феномен на побългаряване на някои думи от чужд произход (пр. вайбвам, кринджвам и други думи, превърнали се в глаголи). Това явление е повлияно от интернет. Във всеобхватно му пространство се предлага комуникация с представители на друг език и многообразие от филми, четива… С тази промяна в словото се създава един нов „универсален” / „мултиезиков” език. Дали би довело до изместване на българските думи? Възможно е, но по-скоро само в разговорното общуване.
Следващото „изпитание”, на което ще обърнем внимание, е свързано с писменото слово. Т.н. шльокавица или маймуница. За съжаление латиницата се възприема като по-атрактивна както от по-млади, така и от по-възрастни потребители. В случая възрастта не е решаващ фактор, защото тенденцията обхваща няколко поколения.Това не може да се определи като развиване на словото или трансформация. Чисто и просто е признак на незнание и създава лошо впечатление.
Както горната подтема, така и тази посочва проблем: Бедният речник на хората! Толкова много слова, а толкова малка заинтересованост към тях! Това свидетелства за недостатъчна езикова култура и прави общуването по-трудно. Словото е богатство и трябва да се стремим към него, както към парите и другите материални неща. То е възвишено имане, с което можем да впечатлим и да ни запомнят повече, отколкото със скъп часовник или бижу. С него представяме самите себе си, а не просто външността си. Хубавата и излъскана кола не е потребна, ако няма двигател. С други думи – фасадата е до време.
Пример за развитие и осъвременяване в словото, което бихме могли да наречен „ изпитание”, но отново с уговорката за еволюиране на самия език, е изчезването на диалекти. Това само по себе си е свързано и с демографски проблеми. Села изчезват, заради висок процент на стари жители и липсва на млади, които да ги заменят. С тях си отиват и слова, които може би някъде са записани, но с времето ще избледнеят и в спомените на техните наследници. Това е така, защото в градската среда словата са предимно универсални и познати за всеки гражданин, независимо откъде е. Диалектите са подправките на езика, те са уникални и понякога звучат по-впечатляващо. За щастие, поговорките ги пазят, а те се предават от поколение на поколение.
Стигаме до две изпитания, които без колебание можем да назовем така. Първото е свързано с книгоиздаването: надпреварата за най-новото и популярно заглавие е безмилостна и често води до прибързани издания с правописни грешки. Потърпевши са читателите, които приемат текста за безусловно верен. Второто изпитание засяга отношението към българския език: защото не е толкова разпространен като английския или френския, някои хора изпитват усещане за по-нисша стойност на собствения език и липса на мотивация да го учат и използват. Може би ни е нужен съвременен „защитник“ – нов прочит на Вазовия „Българският език“, адаптиран към днешния ден.
Българското слово е част от нас, защото сме негови носители и посланици. Ние го предаваме несъзнателно на идните поколения и на съвременниците си. То може да влияе положително или отрицателно, да мотивира, да внушава и е сила, която не трябва да подценяваме. Лична отговорност на всеки е да се обогатява в тази посока. Словото е сила, с която можем да променим себе си и съдбата си! То е неизменна част от същността ни. Не бива да го поставяме под заплаха и на изпитания, а да бъде използвано правилно и да се развива по възможност само в положителна насока! Днес ние виждаме новите попълнения в словото като заплахи, но всяко ново нещо в началото изглежда страшно. Може би ще се достигне до асимилация на езика ни от друг език или пък до създаването на глобално слово, разбираемо за всички. Но, доколкото е възможно, нека съхраним нашето си и нека го предаваме възможно най-пълно, с всичките му цветове. Словото ни прави уникални – като личности и като народ. Установихме, че е богатство. Нека го пазим като такова.
Редакция: knigolubitel.com
