Ако днес, ние живеем в бързооборотни времена, когато сутрин и вечер се сливат в мигване между понеделник-неделя, само преди няколко години темповете и цялото ни усещане за живота беше различно. Днес, социалните мрежи ни позволяват да сме „в крак” с останалия свят непрестанно, интимното пространство на повечето хора, отдавна не е такова – сложено на показ през широко открехнатата вратата на социалните мрежи, снимките, клиповете, пресподелянията.
Романтика, изненада, очакване, неизвестност са тръпки, които ни правеха богати на емоции, които днес са трудно постижими. Трендовете се менят в търсене на нови ниши, които да наваксват неспирната ни нужда от нещо по-интересно, което е все по-трудно откриваемо и все по-малко засищащо. Тук идва старото, но златно правило, което движи колелото на ежедневието – всичко ново е добре забравено старо. Иска ни се да забавим темпото, да намалим оборотите, да се върнем назад. До колко е възможно не знам, но и аз съм от групата на тези, които опитват да го постигнат.
Днес уж всичко ни е ясно, но най-нашумелите и успешни хора, които населяват социалните мрежи са life-коучовете, астролозите, хората, които създават съдържание за личностно развитие и непрестанно ни поучават как и от къде да търсим знаците, чрез които да следваме пътя си. И така в скорошен разговор за многото липса и за малкото стойност на днес, продължихме в посока „а едно време” – и този разговор тръгна в посока – каква музика слушахме, какви филми имаше, какви книги четяхме…
Да си дойда на думата. Като си говорим за живота и за знаците му, споменах, че сред любимите ми филми е „Знак на съдбата” с Джон Кюсак и Кейт Бекинсейл. Великолепна романтика, предколедна история изпълнена с много топлота, уют и любов. Щастливият финал се предвкусва още в началото, както усещаш сладостта на курабийките още при първия полъх на аромата им от фурната.
И все пак тази любов трябваше първо да получи своя знак на съдбата заложен между кориците на „Любов по време на холера”, за да е достаъчно добре опечена, като я извадим от фурната на екрана. Заглавието на книгата, от филма е живяло в ума ми сигурно десетина години, преди да дойде ред да я прочета, но (почти винаги) няма как книга от любим филм, да не се превърне в любима книга, нали?
„Любов по време на холера” според някои читатели е монотонен разказ на обикновена житейска история и не е по вкуса им, но за мен тя е с толкова точни пропорции, че години по-късно, аромата от страниците ѝ е все още жив в мен. Имаме нужда да си кажем на глас, че целувката на двадесет години е по-сочна и вкусна, от онази след шейсет, когато след нея остава усещането на натрупаните години, с лек метален привкус. Но имаме нужда да си кажем и, че любовта е любов, както на двадесет, така и на шейсет. Колкото и добре да храниш тялото си, то задължително ще остарее, но колкото и лишения да има душата ти от добра „храна” тя е все млада, все жадуваща любов и свързаност.
Една от най-реалистично разказаните любовни истории е тази случила се по време на холера, изпод перото на Габриел Гарсия Маркес. Без излишна захар в тестото от думи и мисъл, животът такъв, какъвто е, с неговите срещи и раздели, завръзки и развръзки, сполуки и неволи. Между всичко изброено – любовта, която устоява на времето, разстоянието и житейските капризи, и все пак се случва, макар и леко овехтяла, леко остаряла, като телата на Фермина Даса и Флорентино Ариса, но с топлота и благодарност, които може да изпита само узрялото сърце, за което възраст няма, но мъдрост – да.
Обещала съм си да я прочета отново някой ден, за да си припомня детайлите около голямото случване на живота, през кратките му дни, човешките възторзи и огорчения, голямата любов, която макар и несбъдната, не спира живота на пауза, а живее в нас преминавайки през дните ни, скътана във вътрешния джоб на душата, до деня, в който можем да я извадим от там, да й позагладим омачканите ъгълчета, и все пак да я изживеем.
