Когато книгите излежават присъди: тайната история на “затвора за книги” в Сливен
Съдържание
„Затворът за книги“ е неофициалното название на централен склад за цензурирани и иззети издания, свързан със сливенския затвор по време на социализма в България. Там се съхраняват книги, определени като „идеологически вредни“ или политически неудобни, лишени от достъп до читатели подобно на затворници.
След 1944 г. комунистическата власт създава стройна система за предварителна и последваща цензура, чрез която книги се изземват от книжарници, библиотеки и частни домове. Част от иззетите заглавия не се унищожават веднага, а се концентрират в централни хранилища, сред които символично се откроява именно складът към сливенския затвор.
Механизъм на цензурата и изземването
Цензурата се осъществява чрез списъци със забранени автори и книги, решения на партийни и държавни органи и доноси от идеологически структури. След като дадена книга бъде обявена за „неправилна“, тиражът ѝ се блокира, екземплярите се събират от публичното обръщение и част от тях се изпращат в затворени складове като този в Сливен.
Официално властта говори за „бракувани“ или „спрени от разпространение“ заглавия, но в практиката това означава пълно заличаване на книгата от публичното поле. Дори библиотечните каталози се редактират, така че имената на определени автори и заглавия буквално изчезват от официалната памет.
Какви книги попадат в сливенския „затвор“
Историците и изследователите посочват няколко конкретни заглавия, чийто иззет тираж е свързван със „затвора за книги“ в Сливен, както и по-широки групи книги, стигнали до подобни хранилища. Пълно и официално оповестено инвентарно описание на този склад обаче липсва, поради което познатите примери са фрагментарни.
Конкретно посочвани книги
- „Люти чушки. Народни епиграми“ – Радой Ралин и Борис Димовски
Сатиричната книга от 1968 г. става обект на шумен скандал – голяма част от тиража е конфискувана, част е унищожена, а друга се съхранява централизирано, като спомени и документи свързват задържаните екземпляри със „затвора за книги“ в Сливен. Книгата е преследвана заради политическата сатира и епиграмите, разпознати като пряка критика към партийното ръководство. - „Лице“ – Блага Димитрова
Романът от 1981 г. е иззет от книжарниците след негативни партийни обсъждания и по свидетелства на изследователи значителна част от тиража му се озовава в сливенския склад за блокирани книги. Книгата е преследвана, защото показва моралния разпад на социалистическата система през кризата на една интелектуалка и поставя под съмнение легитимността на режима. - „Хайка за вълци“ – Ивайло Петров (ранна редакция)
Това произведение също попада сред „литературните скандали“ на НРБ – тиражът е ограничен, подложен на натиск и частично блокиран, като е посочван за пример за книги, задържани в централни хранилища от сливенски тип. - „Фашизмът“ – Желю Желев
Документалното изследване „Фашизмът“ е написано през 1967 г., но успява да излезе чак през 1982 г. и само три седмици след пускането си в тираж от 10 000 екземпляра е забранено и иззето от библиотеките и книгоразпространението.
Част от вече разпространените около 6000 екземпляра остават в ръцете на читателите, а останалите се блокират централизирано. Изследването е забранено, защото читателите лесно разпознават прилики между описания фашистки режим и реалностите на комунизма в НРБ. - „Дневник“ на Богдан Филов
Дневниците на бившия министър-председател и регент са дълго време фактически недостъпни за широката публика и могат да се четат само в строго контролирани архивни условия.
Едва след 10 ноември 1989 г. част от дневника излиза като книга и се появява по сергиите заедно с други „изплували“ заглавия, за които се смята, че преди това са били държани в затворени фондове и специални складове. Дневникът е задържан и ограничаван, понеже представя от първо лице гледна точка на осъдения като „фашистки престъпник“ политик и нарушава официалния исторически разказ. - Библията и религиозната литература
В списъците на атеистичната цензура след 1948 г. попадат не само отделни религиозни книги, но цели серии – протестантски сборници с „християнски песни“, детска християнска литература, както и различни издания на Библията. Тези издания са преследвани като пречка пред налагането на „научния атеизъм“ и като потенциален център на алтернативно, религиозно общуване и идентичност. - Стихосбирки на „неудобни“ поети – напр. Константин Павлов и Иван Динков („Хляб от трохи“, „На юг от живота“)
Техни книги са спрени от разпространение, иззети от библиотеки и преместени в затворени фондове; в обобщенията за цензурата те се класифицират сред заглавията, „излежавали присъда“ в подобни на сливенския складове.
По-широки групи забранени книги
Освен конкретни скандални заглавия в такива хранилища попадат и цели групи издания, определени по идеологически или биографичен признак. Някои от тях са:
- „Фашистка“ и „буржоазна“ литература – книги за царската династия, военни лидери, религиозни и антикомунистически автори, включени в официалните списъци на забранените книги през 40–50-те години.
- Частни библиотеки на осъдени по Народния съд, както и на „неблагонадеждни“ интелектуалци.
Точният дял на тези книги, попаднали именно в сливенския „затвор“, не може да се установи без пълен архивен опис, какъвто до момента не е публикуван.
Разкриване след 1989 г. и съдба на книгите
След 1989 г. писатели, редактори и историци на литературата започват да разказват за „затвора за книги“, включително за случаи, когато свои „изчезнали“ книги виждат отново по сергиите – често в екземпляри, престояли години в такива складове. Част от блокираните тиражи са разпродадени евтино, други попадат в антиквариати, а трети вероятно са унищожени като макулатура.
Така „затворът за книги“ се превръща в символ на опита на режима не просто да контролира авторите, а да затвори самите книги – да „арестува“ идеите и паметта, преди да достигнат до читателя. Историите за заглавия, минали през този невидим арест, днес служат като напомняне за крехкостта на свободата на словото и нуждата да се пазят архивите на цензурата.
