„Когато по петите смърт те гони,
простено е да тръгваш без поклони.“
(Малком, Второ действие, трета сцена, превод: Валери Петров)
„Макбет” е една от най-известните пиеси на Уилям Шекспир. Макар и да е от по-кратките му трагедии, тя е ярка звезда в списъка с произведенията му.
На пръв поглед имаме шотландски пълководец, убедителна съпруга, крал, силно желание за власт, хаос, разкъсваща вина и ред други образи. За да получим Шекспировия шедьовър, ще трябва да се съберем в кръг и да хвърлим всичко това във вещерския котел от четвърто действие. Само тогава ще видим на повърхността на съда как Макбет убива законния шотландски крал и започва да се разкъсва от угризения, които ще доведат до халюцинации. Той вижда духа на своя приятел, а съпругата му – неизмиващото се доказателство за деянията им. С други думи – ръцете ѝ били все окървавени.
Но какво пък толкова ѝ има на тази пиеса, че като се играе на сцена, името ѝ не трябва да се изрича? Енигмата покрай самоличността на Шекспир е голяма, но и тази тук не отстъпва. Всички странни инциденти, съпътствали ранните ѝ представления (а и не само тях), ѝ донесли недобра слава. Затова, за да могат актьорите спокойно да я играят, а публиката – да я гледа, започнали да я наричат не „Макбет“, а „Шотландската пиеса“, та да не предизвикат проклятието.
„Какво пък толкова се е случило?” – питате вие. Е, нищо сериозно, разбира се. Само смъртни случаи, палеж, бунт и може би още нещо, за което авторът на статията не е информиран.
А сега, уважаеми читатели… моля седнете и си затегнете коланите. По време на първото представление актьорът, който трябва да се превъплъти в лейди Макбет, умира. Твърди се, че отново в ранните поставяния на пиесата, играещият крал Дънкан е прободен с истинско оръжие. Няколко века по-късно, по-точно в средата на XIX в. в операта “Астор Плейс” в Ню Йорк, се случва сбиване между зрителите, а това води до повече от сто ранени. Има разкази за актьори, които се самоубиват на сцената и такива, които се разхождали там насън.
Хайде сега да се опитаме да открехнем завесата и да видим откъде идва така нареченото проклятие. Една от версиите, сигурно най-мистичната и вълшебна, е, че Шекспир е записал истински вещерски заклинания и заради това „Макбет” бива прокълната от… вещици. В този случай се оказва, че онези техни приказки за жаби, смоци и охлюви не са никакви измислици, ако решим да се доверим на тази версия. Друго по-логично обяснение е, че пиесата се играе от няколко века и техническите проблеми са нещо нормално (само ако можем да наречем смъртните случаи – „технически проблем”). И за финал ще ви представя най-скучната версия, която звучи достоверно. Според Кристофър Еклестън, актьор, който е имал честта да играе в „Макбет”, поставянето на тази постановка гарантирало доходи за театъра. Следователно тя се играела и в моменти, в които театърът е финансово затруднен. В този случай тя не е ли спасение или само така си мисли авторът на статията?
Дали проклятието е истинско или не, ще си остане мистерия. Това е и част от чара на трагедията. Всички тези теории и страшни истории покрай нея ни карат да се вълнуваме и до днес.
П.П. Ходете на театър и не се страхувайте от „Шотландската пиеса”! Ако все пак се осмелите да изречете думата „Макбет”, за всеки случай излезте от залата и изпълнете следния ритуал: завъртете се три пъти, изплюйте се и добавете една сочна клетва за успокоение на духовете.
