„В Плевен съм. Съобщи ми защо дойдох тук” – анекдотите за най-разсеяния български професор
Малцина са хората, около които легендата се ражда още приживе – и то не заради мрачни тайни или скандали, а заради нещо съвсем друго: заради начина, по който живеят. Проф. Александър Балабанов е точно такъв човек. Виден литературовед, преводач, критик и университетски преподавател, той оставя след себе си не само забележително научно дело, но и един неповторим образ – на блестящ ум, комуто постоянно му убягва къде е сложил очилата си.
Разсеяността на Балабанов не е обикновена. Тя е явление. Съвременниците му я наблюдават с усмивка, приятелите му я понасят с търпение, а анекдотите, родени от нея, се предават от поколение на поколение с нарастващо удоволствие.
Да започнем с въпроса, който всеки му задавал рано или късно: защо ходи с три чифта очила?
„Първите употребявам за четене – обяснявал той съвсем спокойно, – вторите за резерв, а с третите търся другите два чифта.”
По-съвършен отговор трудно може да се измисли.
Не по-малко прочут е случаят от сутрешното му излизане от дома. Всеки ден, по едно и също време, той целувал съпругата си и давал пет лева на слугинята. Докато един ден, по неизяснени причини, целунал слугинята и дал петте лева на жена си. И двете, доколкото знаем, реагирали с достойнство.
А после идва историята с пижамата – може би най-обичаният анекдот от целия балабановски фолклор. Веднъж, на гости, се разразил порой. Домакините го поканили да остане да пренощува. Той се съгласил охотно, извинил се за „един момент” – и се върнал след час, мокър до кости.
„Ами нямах пижама – обяснил той, – та отскочих до вкъщи да си взема.”
Когато децата му били малки и палави, всяко лято ги водел на море във Варна. Варненци добре го помнят из Морската градина – децата вървели вързани с въженце около кръста – не от жестокост, а от предпазливост. Професорът познавал себе си.
В заведенията пък имал друг проблем: шапката му редовно изчезвала или се объркала с чужда. Стигнало се дотам, че приятелят му Елин Пелин прикрепил от вътрешната страна бележка: „Тая шапка е на професор Александър Балабанов. Който я намери или размени, да я занесе на ул. Цибра 7, София.”
Случвало се и да забрави закъде е тръгнал. Веднъж се озовал в Плевен и не можел да си спомни защо. Отишъл до пощата и пуснал телеграма до жена си:
„В Плевен съм. Съобщи ми веднага защо дойдох тук.”
А един друг ден го поканили на вечеря заедно със съпругата му. Той пристигнал сам. „Защо идвате без госпожа Балабанова?” – попитали домакините. Той се замислил за миг и отговорил: „Знаех си, че нещо съм забравил! През целия път дотук се чудех какво е то.”
Лесно е да се смее човек на тези истории. По-трудно е да се осъзнае колко е необичайна личността, около която се раждат. Балабанов е бил едновременно навсякъде – редактор, публицист, преводач, преподавател, участник в почти целия културен живот на България между двете световни войни. Може би тъкмо затова битът понякога му е убягвал: умът му е бил зает с по-важни неща.
Анекдотите за него са начинът, по който една епоха е запазила образа на своя човек на духа – блестящ, непокорен, разпилян и безкрайно жив. Колкото е бил разсеян като човек, многократно повече е бил личност с огромна заслуга в областта на литературата и обществения живот на България.
