Ранната утринна мъгла се надига над реката, разстила се по повърхността ѝ и хвърля сребристи отблясъци, които потрепват за миг и после отстъпват. А аз, един съвременен човек, вървя по кея. Трябва само да откъсна поглед от бетона, да се вгледам в изящните фасади по крайдунавския булевард и да притворя очи. Тогава в ушите ми веднага прозвучава тихото бръмчене на кафенетата, които се приготвят да посрещнат първите си гости, приглушеният шум на пробуждащия се град, разменените думи на минувачите. И ако спра за миг и се вслушам много внимателно, може да чуя езиците, които някога са се носили по тези улици: българския на търговците, ладино между съседите, турските поздрави по тротоарите, насечения немски на австро-унгарските търговци.
Сядам на една пейка и, докато чайките кръжат над мен, устремени към реката, си представям как тръгвам по „Александровска“, разглеждам богато украсените къщи и позволявам на града да се разтвори постепенно пред мен като палимпсест. Дунавският бриз носи ухание на топъл хляб и току-що изпечено кафе. В далечината звънят камбани, а мисълта лесно достига до онова място, където минаре прорязва силуета на града, а малко по-нататък се издига синагогата. Из въздуха сякаш още отеква пазарният глъч на гръцки и арменски. Миналото крачи редом с мен, дори когато неговите езици отдавна са замлъкнали.
Изведнъж се озовавам права, застанала сред тези въображаеми улици, в обкръжението на звуците и ароматите им – и се опитвам да достигна до най-ранните спомени на Елиас Канети. Опитвам се да видя едно малко дете, което се ориентира в света чрез този калейдоскоп от гласове и образи, спомени и впечатления, които някой ден ще нарече „първия свят на съзнанието“. Русе на Канети не е архитектура, не е архив; той е спомен. А разходката из града с негова книга в ръка е усещане за непреходност – за град, който той е обичал през целия си живот, макар да е живял в него кратко, и който аз обичам и ще обичам, макар срещата ни да се случи на по-късна възраст.
Многоезичният свят на Русе от началото на ХХ век
Представям си как многоезичието, което го е закърмило, е изграждало идентичността му. Русе от онова време е рядка езикова среда – място, в което ладино, български, турски, гръцки, румънски, немски и арменски не са просто абстрактни категории, а ежедневие, дишане, слух. За Канети езикът не е преграда; той е покана. Прозорец към света, който го приема, а не стена, която трябва да се прескочи.
В дома му се говори ладино, юдейско-испанският език, запазен от XV век. Това вътрешно, почти интимно езиково пространство контрастира с пъстротата на улиците и оформя съзнанието на малкия Елиас – пространство, в което личното се допира до общностното, а познатото – до полифоничното.
Езикът е памет. Езикът на Канети е наситен със сетивната памет на толкова различни гласове. Докато е жив, той пази яркостта на улиците, аромата на реката, шума на пазара. И аз, щом затворя очи, усещам как тези детайли оживяват; сякаш мога да ги докосна. Моят Русе не е неговият, но той ми го е предал по някакъв невидим мост на въображението. Днес в Русе се говори предимно български, но в главата ми градът остава многогласен. Това многообразие, вярвам, е станало лаборатория за наблюдение на човешкото поведение, която Канети е носил в себе си и по-късно е претворил в книгите си.
Не искам да забравям и реката. Не мога да забравя реката. Дунав не е просто водна граница между България и Румъния. Той е границата между познатото и непознатото, между своето и чуждото. Обещание за далечни страни и за безкрайни възможности. Тази флуидност, която реката носи, се отразява и в живота на Канети – премествания, пътувания, транснационален дух. Същата флуидност, която характеризира и част от моя живот.
Семейството му напуска Русе, когато той е едва на шест години, но този кратък период оставя отпечатък, толкова дълбок, че той по-късно ще каже:
„Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случило някога в Русчук.“
Сякаш Русе е изгубеният Едем – емоционален и културен център, който се завръща отново и отново в паметта му. И за мен той е такъв, независимо къде съм живяла през последните петнайсет години.
Русе не е просто мястото на ранното детство на Канети; той е сърцевината на неговото интелектуално и емоционално оформяне. Многоезичният град, сетивната му плътност и културното му богатство изграждат възприятието му за езика като инструмент на властта и човешкото поведение. В „Маси и власт“ прозира очарованието му от групите, от тълпите – очарование, което, вярвам, лесно можем да проследим до ранното му детство, до онези шумни пазари, фестивали и претъпкани улици в Русе.
Градът остава изгубен, но траен – една въображаема география, която пронизва творчеството на нобеловия лауреат. А за съвременен читател като мен неговите думи разкриват Русе едновременно познат и неизвестен, един почти изчезнал спомен за град, в който езиците са се преплитали, за да създадат идентичност и музика. Музика, която ме кара да спра, да слушам и да се връщам към неговото несъществуващо, но все още живо и дишащо сърце.
Използваната снимка за корица е от сайта plovdiv-fotohronika.blogspot.com
