Преди години трябваше да организирам тиймбилдинг за отдела, в който работех. Спрях се на разходка до Ждрелото на река Ерма, параклиса „Света Петка“ край Трън, музея на бусинската керамика. Беше интересно преживяване за всички ни, научихме интересни неща, изморихме се от прехода към върха. Чудно.
Мисълта ми е за музея на керамиката – помещение със студена атмосфера, бели стени, грънци, наредени по маси с бели покривки – нищо впечатляващо и интересно. Изслушахме беседата, уважихме домакините, но не взехме много от мястото.
Няколко години по-късно, с разлистването на „Глина“ на Виктория Бешлийска, онази разходка в Бусинци оживя, изпъстри се в цветове, озвучи се с гласовете на героите, придоби плът с историята между кориците.
Музеят на бусинската керамика вече не беше онази студена и безжизнена зала с чинии и чаши; в мисълта ми той се превърна в храм на живота, в архив на историята, оформяна от нечии пръсти, през които са протичали мисли и емоции; в тях са влагани душа и надежди.
Наскоро се върнах отново и сякаш дойдох на гости на близки приятели – улиците, по които е ходила Жара, къщите, под чийто покрив някъде там майсторът е изваял дяволската стомна; любовта – сбъдната, болезнена, невъзможна – е изпълвала въздуха невидимо и тихо.
Когато излезе „Трифена“ на Костадина Костова, успях да съм сред първите 100, които я поръчаха, и на връх 24 май тя пристигна при мен, красиво опакована. Чака ме търпеливо да я разтворя в подходящия момент, за да потъна в историята пълноценно. Дотогава пътят ме отведе до Перперикон – съвсем неочаквано. Слушайки беседата на екскурзовода, в един момент осъзнах, че се намираме пред „трона“, за който авторката разказва, представяйки пътя си по написването на книгата, за вдъхновението и нейното усещане, минавайки по местата, за които пише. Седнах и аз в него, вдишах от въздуха горе с пълни гърди, напоих се с гледката и си тръгнах с благодарност към случайностите в живота, защото сега, когато отворя страниците на „Трифена“, там, на някоя от тях, ще вляза на гости някъде, където вече съм била – по пътищата, през които предстои героинята да върви, нарамила своята история.
Където и да сме – навсякъде, знайно и незнайно – вървим през пътища, по които са се случили истории, по-късно оживели в мисълта на автор, който ги разказва за нас. Животът е пълен със случайности, които се превръщат в топли срещи на минало с настояще, на реалност с лично усещане, на съпреживяване, затворено между две корици.
Ние никога не сме сами по пътя си – нито в мислите си, нито в думите си. Някога отдавна или днес – около нас има друг, който крачи с нашето темпо, задава си същите въпроси, иска да води разговор, към който се стремим и ние. Да намериш част от себе си между кориците на книга е равнозначно на това да откриеш сродна душа, която е държала химикала, докато белият лист се запълва под напора на стъпки, мисли, думи.
Оглеждаме ли се около себе си – наляво, надясно или право пред нас – винаги има история, която ни принадлежи, защото сме вписани в нея, без да подозираме. Това е магията на писането и четенето.
Снимки: Личен архив на автора, visitkardzhali.com и knigolubitel.com
Редакция: knigolubitel.com
