Добре дошли във втората статия от рубриката „Автор под лупа“. На всеки две седмици заедно ще откриваме автори, за които ще си струва да четем и да се учим от тях. Основната идея на тези статии ще бъде да научаваме нови неща за хора от литературното изкуство, които или са известни на всички ни, или са останали в сянка, но въпреки това си заслужава да бъдат четени.
Да живеем в сянката на предците ни, би било куршум не за два заека, а за няколко. Много рядко в живота ни има събития, които са толкова противоположни. Но в никакъв случай не го казвам с лошо, а напротив. Често ни се появява на пътя някаква ситуация, която изглежда зле, но ако успеем да излезем от емоцията и я погледнем от страни, започва всъщност да ни се струва адски примамлива. Само с чуването на името на автора, който ще обсъдим днес, аз видях именно това. Внук на известен български писател, който оформя силно литературните норми на съвремието, чупи традиции и печели награди. Днес ще говорим за Йордан Радичков – младши.
Живот и творчество
Роден е през 1989 г. в гр. София. Насочва се бързо към страстта и професията, която дядо му е практикувал и завършва бакалавър “Българска филология” и магистратура по творческо писане. В едно от интервютата, които прави с медиите, споделя, че за него е напълно нормално и обяснимо дете на творци да се интересува силно от изкуството. Споделя още и за прекараното време на сцените с майка си Мария Статулова – българска актриса. И до ден днешен младият автор препрочита книгите на дядо си, тъй като в тях успява да открие нови детайли, мисли, послания.
Въпреки големия риск да остане в сянката на роднините си, той приема предизвикателството по различен начин и започва да твори, така че да изгради свое собствено име. Сред професионалната литературна среда е силно ценен, но останалото общество някак не се е припознало все още в него и творбите му. Затова, ако не сте го чели, бързайте да си вземете някоя негова книга. Ще усетите много неща и ще останете доволни. В творчеството му ще намерим гена на Радичков, собствения глас на един български писател, готов да говори за трудностите на времето, в което живее, надеждата и добрината като основни теми и много, много други неща.
След завършването на образованията си, бързо навлиза в издателските среди с творчеството си и през 2015 г. издава първия си сборник с разкази „Малка човешка мелодия“ (изд. УИ „Св. Климент Охридски“, 2015 г.), следва втори и трети през 2018г. – „Игра на гъски“ и „Двеста линейки на час“. През 2022 г. издателство „Жанет 45“ оформят и пускат на пазара „Навалица! Или 25 часа в град София“. Лично на мен това е най-любимата ми книга на автора. Но за нея, след малко…
Често публично подчертава, че държи неговите произведения да се разграничават от литературното наследство, но също изразява гордост, че дядо му е създал „литература на световно ниво“ и че е израснал в това семейство. Пише основно къси разкази, които с хумор нарича „мързелива работа“. Умее да се смее, да се доближава до публиката, използвайки ирония и да ги допуска дълбоко до себе си, за да скъса границите между хората. Често в творчеството си обръща внимание на живота в обезлюдените и малки села, подчертавайки културното наследство и връзката между хората и природата. Има две спечелени награди – Международна награда за къс разказ от Ubud Writers and Readers Festival (2013) и Първа награда за разказа „Кучешки живот“ в конкурса „Рашко Сугарев“ (2019).
Има участие в управителния орган и в издателство „Нике“, което е единственото, което с появата си си поставя за цел „да допълни каталога си с всички останали произведения на Радичков, както и да го разшири с най-добрите примери от българската класическа и световна литература.“
Произведение на подиум
София Попйорданова
„Навалица! Или 25 часа в град София“ (изд. „Жанет 45“, 2022 г.) е книга за София. Представя града не просто като лабиринт от улици, подредени и наименувани, а като живо същество, което усеща, има познание за това що е време и непрестанно пулсира в свой собствен ритъм. Едно от интересните неща са наименованията на главите. Всяка една е озаглавена с определен час. По този начин Радичков – младши се опитва да проследи 24-часовия живот през различните часови пояси на града. Последният разказ обаче променя цялата поредица, чупи границите, показва различността на всеки отделен индивид и получава заглавието „017:93“.
Жанрово самото произведение е много трудно за определяне. Настроенията във всеки читател ще се сменят, в това съм убедена. Ще има малко меланхолия, ще има магичен реализъм и абсурд, както и неуловимо градско блус усещане. Текстовете са едновременно иронични, тъжни, гневни. Едновременно с това вдъхват надежда и светлина. Не мисля, че е необходимо да задълбаваме на всяко произведение отделно, защото каква би била ползата да наруша вълшебството на първото докосване с тази творба?
Труден е бил пътят на издаване на тази творба. Радичков – младши успява да добави увлекателност освен към съдържанието, но и към издаването на книгата. Първият редактор, който се заема с подобряването и оформянето на разказите, не одобрява идеята и отхвърля ръкописа. Смята, че това е под нивото на писателя. Въпреки това, той не се отказва и търси второ мнение. Там получава положителна оценка и съвети за промени. Намесва се издателството, което държи към „Навалица! Или 25 часа в град София“ да се назначи истински редактор, който да издаде текста в пълната му цялост и гениалност. След многобройните редакции на автора, с помощ от вече назначен професионалист, издателството одобрява финалния ръкопис и той бива съживен.
Проблемите не спират – появява се необходимостта от текст на задната корица. За съжаление никой не желае да се ангажира и да постави името си на проект, за който не се знае какво ще е естеството на бъдещето му. Въпреки това, Йордан Д. Радичков отново показва колко е убеден в силата на думите и на собствения си глас и ясно заявява, че последното нещо, от което има нужда е да завлече някого със себе си в бездната на бездарието и посредствеността.
Йордан Радичков – младши продължава семейната традиция с почерк, който е едновременно личен и съвременен. Макар да носи тежестта на едно знаменито име, той успява да изгради свой собствен глас – чрез къси разкази, изпълнени с хумор, меланхолия и усет към малките човешки истории. Със спечелените отличия, активното участие в културни проекти и съпричастността към издателската дейност, Радичков-младши показва, че българската литература не живее само в миналото, а диша и расте с нови поколения автори, готови да експериментират и да търсят своята публика.
Източници:
