В съвременната литература има редица теми, които могат да завихрят въображението в най-различни посоки. Малко са обаче тези, които са така плодотворни като темата за женското приятелство.
С какво свързваме женското приятелство? Наскоро гледах няколко “женски” сериала, в които няколко приятелки сядат, пият вино (Маргарита, Космополитън, изберете си „отровата“), говорят си за мъже, проблеми в работата, секс и след това или се прибират по домовете си, или вземат кардинални решения за живота си (ще се разведа, ще започна нова кариера, ще отворя бар и др.). Това ли е обаче женското приятелство? Само това ли е?
“В приказките правим, каквото искаме, а в реалността правим, каквото можем.” (*)
Елена Феранте
Съвременната литература ни предлага една по-сложна, понякога паразитна, но често дълбоко трансформираща връзка, при която идентичността на едната жена е неразривно свързана с тази на другата. Това приятелство е състезание, то е интимно и често мъчително, но в крайна сметка винаги трансформиращо. То е едновременно огледало и лабиринт: отражение на това кои сме, и лабиринт, в който трябва да се ориентираме, за да запазим себе си.
„Време за суинг“ на Зейди Смит (Изд. Жанет 45), Неаполитанската тетралогия на Елена Феранте (Изд. Колибри) и „Йелоуфейс“ на Р. Ф. Куанг (Изд. Orange Books) проследяват как женското приятелство действа едновременно като убежище и изпитание за женствеността в един свят, белязан от непрестанно съревнование. В тези три произведения приятелството служи като основна леща, през която се разгръщат теми като класова борба, расови въпроси, амбиция и смазващия натиск на публичността. Това не са истории за лоялност, а за това какво се случва, когато друга жена стане мярка за собствената ни стойност.
“Възможно ли е през всичките тези години тя да не ми е оставила нищо от себе си, или, още по-зле, възможно ли е аз да не съм поискала да запазя нищо от нея? Да, възможно е!”
Елена Феранте
Какво е женското приятелство?
То е интензивно, понякога едностранчиво възхищение, но винаги обвързано със съперничество. Женското приятелство често е дисбаланс.
“Не можех да си представя как тя напуска този свят, без да разкъса плътта му.”
Зейди Смит, “Време за суинг”
Във „Време за суинг“ проследяваме връзката между две чернокожи момичета, които израстват в работнически квартал в Лондон. Те са свързани не толкова заради цвета на кожата си, колкото заради танца. Едната, Трейси, има суров, магнетичен талант.
Другата, разказвачката е адаптивна, тя умее да наблюдава и да имитира. Маневрирането ѝ в обкръжаващата действителност се обляга именно на това. Но още в онези ранни години на тяхното приятелство е ясно, че някъде те фундаментално се разминават.
Романите на Феранте пък издигат женското приятелство до сага. На фона на следвоенен Неапол, класови борби и сянката на мафията, Лила, изключително интелигентна и блестяща, и Лену, усърдна, ученолюбива и срамежлива, изграждат едно стабилно приятелство.
В основата му обаче стои Елена, която винаги и във всичко, през голяма част от живота си, се стреми да пресъздаде гения на Лила. Приятелство като интелектуален двигател за живота и на двете.
В „Йелоуфейс” динамиката е по-различна, най-вече защото двете приятелки се срещат като възрастни. Джун Хейуърд и Атина Лиу се запознават в Йейл. Атина се превръща в литературна сензация, а Джун се бори с посредствеността. Те са приятелки и врагове, те са frenemies, които обитават една и съща географска повърхност, но съществуват на различна надморска височина. Когато Атина внезапно умира, Джун открадва непубликувания ѝ ръкопис и създава нова версия на женското приятелство и съперничество – ако не можеш да я надминеш, превърни се в нея.
И трите портрета на приятелството го обрисуват с боите на таланта, но той далеч не е достатъчен. За никоя от тях. Във „Време за суинг“ този талант не води до нищо, а социалната адаптивност се оказва далеч по-конвертируема. Феранте използва образованието като мост, който успява да измъкне само Лену. А Куанг превръща издателската индустрия в бойно поле, където автентичност и индивидуалност са стоки и трябва да се променят според желанието на клиента.
Женското тяло – сила и уязвимост
Жената е създадена да е уязвима, да има нужда да бъде защитавана. Нали така са ни учили? Нали така все още ни учат? Какво обаче става с женското тяло под въздействието на външни сили? Как то се вижда, възприема, преобразува и оцелява?
“Новата, жива плът повтаряше старата в играта си. Бяхме верига от сенки, които от незапомнени времена играят все същия театър, с все същия заряд любов, омраза, желание и насилие.”
Елена Феранте
Тялото ни може да бъде представление. Шоу! Както е във „Време за суинг“. Танцът предлага свобода, но поставя и ограничения. Ако едната използва тялото и душата си, за да създава движение и красота, а другата само имитира, тогава какво става с душата на имитатора. Тя осъзнава ограниченията си и иска да стане незабележима. Открива най-лесния начин за това, като става асистент на много популярна поп звезда. И така видимостта и невидимостта се превръщат във форми на власт и заличаване. Но докато четях книгата в мен напираше въпроса: „А какво става, когато вече не можеш да бъдеш невидим?“
В Неапол женското тяло не може да остане незабелязано, колкото и да се стараят героините. Тялото на Елена е обект на желание, а това на Лену – на срам. И за двете тялото носи белезите на душата, сякаш издава откъде идват, дори когато те се опитват да го преодолеят.
В „Йелоуфейс“ тялото, или по-скоро лицето, е онова, което продава. Социалните мрежи анализират идентичността ни в реално време, а снимките и туитовете превръщат това тяло в обществена собственост.
И в трите романа, във всеки по различен начин, постепенно осъзнаваме как наблюдението се е превърнало в част от живота на телата ни. Погледът оформя и претегля възможностите, приятелството се превръща в единственото пространство, където две жени могат да се видят достатъчно ясно и, евентуално, да се наранят с опустошителна точност.
Бягство или приятелство, което остава
“Нашето приятелство е от онези, повърхностните приятелства, при които успявате да бъдете заедно, без обаче наистина да се опознаете.”
Р. Ф. Куанг “Йелоуфейс”
Във всяка история, дори и тези от реалния живот, единият приятел (почти) винаги си тръгва. Лену напуска Неапол, за да учи и пише. Разказвачът във „Време за суинг“ пътува по света, за да избяга от всичко, което е оставила в бедняшкия си квартал. Джун пък бяга в една реалност на литературен успех, който не ѝ принадлежи. Но… колко дълго можем да бягаме? Защото този, който си тръгва, носи сянката на онзи, който остава. Успехът винаги е помрачен от гласът на сравнението. Лену, вече Елена Греко, не може да публикува книга, без да си задава въпроса какво ли ще мисли Лила за нея. Разказвачът във „Време за суинг“ не може да се наслади на всичко, което има, защото непрестанно се връща към Трейси и всичко, което е оставила зад себе си. Триумфът на Джун е най-голямата гротеска, защото тя обитава нечия друга реалност и вселена, тя я е завладяла насила и е принудена да я защитава с лъжа.
А онази приятелка, която е останала, се превръща в котва, в притегателен център, в път и суров талант, от който заминалата не може вече да черпи. И трябва да открие собствената си автентичност и индивидуалност. Ако това въобще е възможно.
Завистта и моралът в женското приятелство
Може би най-смелият елемент в тези книги е отказът да се гримира лицето на завистта. То стои в цялата си суровост и ни гледа право в очите.
“Хората винаги описват завистта като нещо остро, зелено, отровно. Необосновано, кисело, злобно. … Завистта е винаги да се сравнявам с нея и да губя.”
Р. Ф. Куанг “Йелоуфейс”
Колко често чуваме, че женската солидарност трябва да заличи съперничеството? Колко често ни учат, че е мисия на всяка от нас да подкрепяме другата? Тези романи обаче настояват, крещят, че възхищението и негодуванието могат да вървят ръка за ръка, да обитават заедно една и съща реалност.
Елена учи усърдно, защото не може да понесе да бъде интелектуално засенчена от Лила. Разказвачката във „Време за суинг“ се сравнява и определя според брилянтността и таланта на Трейси, или според собствената си „инертност“. А Джун е върховният изразител на завистта – тя открадва, за да се превърне в авторитет. Тя не взима просто думите, тя открадва историята на поколения китайски емигранти, техния път.
Всички тези образи са неудобни, но честни. Завистта им не е дребнава, тя е екзистенциална. Когато друга жена отразява онова, което ти липсва, изкушението не е просто да се състезаваш, а да го заместиш.
Вечното огледало
Това, което прави тези приятелства толкова истински и толкова силни е, че те функционират като огледала. Мъжете идват и си отиват. Семействата налагат очаквания, от които те бягат. Но приятелката, онзи двойник, който сами сме си избрали, отразява онова, което можем да бъдем при малко по-различни обстоятелства.
Тези връзки превръщат по-големите, външните трудности на женствеността в по-ясно изразими и измерими. Класовото неравенство, расовото напрежение, комерсиализацията на личността, насилието като форма на обществен контрол са там, за да ни определят, но и да ни накарат още по-силно да търсим бягство в онова приятелство, което предлага едновременно вдъхновение и заплаха.
И трите женски приятелства в тези книги не са част от сюжета, те са неговата архитектура. Те оформят коридорите, по които ние, читателите вървим, изграждат таваните, на които се опираме и ни водят към изходите, които търсим.
Да застанеш до друга жена и да я наречеш свой приятел е като да се изправиш пред друга версия на себе си – да видиш твоя възможен потенциал, ограничения, завист, но най-вече любов. Огледалото, което ясно ти посочва всичко, което лабиринтът на вашите отношения е скривал. Без женското приятелство, в литературата и извън нея, може би всички ние ще се затрудним да видим себе си наистина.
*Цитатите в текста са приблизителни, превод на автора.
