Книжно ревю: “Остайница” – Рене Карабаш

Новият епизод от рубриката #чукчи_читател идва с едно дългоочаквано ревю на популярна книга, което напълно нарочно забавих във времето. Ако сте фенове на рубриката, знаете, че доста рядко чета популярни книги и ако го направя, това няма нищо общо с тръбенето за книгата по сайтове, медии и социални мрежи, а с факта, че нещо в книгата ме е грабнало достатъчно, за да й обърна внимание. Такова е и това ревю.

“Остайница” от Рене Карабаш

КРАТКАТА ВЕРСИЯ

(знам, че не обичате дългите неща, а това тук ще е дълго):

Това няма да е поредното ревю, в което се казва, че книгата “ме е докоснала”, “хванала ме е за гърлото” и други подобни клишета. Тази книга определено не е за всеки. Дали смятам, че книгата си заслужава, обаче? КАТЕГОРИЧНО ДА. Смятам ли, че това е нещо уникално за българската литература? Без съмнение. Препоръчвам ли я за четене? Определено да, по много причини, но по-добре я слушайте в Storytel. Защо, ще разберете в дългата версия.

ДЪЛГАТА ВЕРСИЯ:

Както написах и в анонса горе, много рядко чета книги, точно когато медиите “избухнат” с конкретното заглавие. Причини бол, но главната е, че съм инатест водолей, който просто отказва да е част от тренда. Поне през повечето време. Другата причина е, че в такива моменти социалните мрежи са наводнени от отзиви за въпросното заглавие и някак не ми е интересно да чета книгата, когато и всички останали и да оставя след това поредното ревю, което не се различава особено от другите.

Тази книга не е за всеки – нито за всеки читател, нито за всеки тип психика, нито за всеки тип настройка на нервната система и ако щете възприемането на информация. Защото комбинира в себе си много неща, които са трудни за свързване едно с друго – хем сюжета и прилежащите му обрати, хем похватите на разказване, хем самите герои като такива, хем заложените по-дълбоки теми в цялата работа. И не го казвам, за да звуча като литературен критик (какъвто, слава Богу, не съм), за да покажа, че книгата е особена и като такава е нормално да не е по вкуса на всеки. На мен обаче, много, ама много ми хареса (макар и на моменти да ме изненада). Ето защо.

НАЙ-ДЪЛГАТА ВЕРСИЯ

(вероятно съдържа спойлери, ама четете на своя отговорност):

За “Остайница” разбрах едва след влизането в дългия списък за Букър. За Рене Карабаш разбрах по същото време. Което е доста жалко не само за мен самата – че съм пропуснала книгата, когато е излязла – а и цялостно, защото за това заглавие преди 8 години не помня да е вдиган достатъчно шум.

На фона на пълното ми неведение за съществуването на книгата, за бурнешите – жените, обрекли се да живеят по мъжките правила в един мъжки свят, за да защитят семейството си – знам от повече от 15 години. Като тийнейджърка попаднах на статия в списание “Журнал за жената”, където се разказваше за такава жена. Историята определено ме разтърси и ми се наби в ума. Няколко години по-късно имаше цял брой на “National Geographic” с много дълга и информативна статия по темата. Въпросната практика определено ми остана в главата и въпреки че я смятам за варварска в съвременното общество, някак запомних фактите.

В случай че не знаете за какво става дума – ето ви кратката версия (не на книгата, на културната практика). Вие сте момиче, родено в по-отдалечените планински райони на Албания. По една или друга причина, баща ви няма други наследници – дали имате братче, което е умряло, или се раждат все момичета, няма особено значение. Ясно е само, че главата на семейството в тоя патриархален свят е само мъж. Затова, когато баща ви си отиде от този свят, а вие нямате други роднини-мъже (или семейството не иска да дели имуществото си с тях), една от дъщерите трябва да поеме ролята на глава на семейството. Само че в това общество нещата не стават с еманципация. Главата на семейството е мъж, неговата дума е закон, само мъжете имат право да работят, да изкарват пари и изобщо да участват както трябва в обществения живот. Следователно, за да стане едно момиче – мъж, първо трябва да се откаже от идеята да се омъжва (или да има връзки с мъже изобщо), да си отреже косата, да облече мъжки дрехи и да заживее като такъв. В някои общности всичко това е придружено и от операция, чрез която яйчниците и матката на жената се изрязват – за да не може, дори да иска, да се откаже и да има деца и също така, за да се елиминират женските хормони, доколкото е възможно, от играта (ще ви спестя лекцията по биология, че става дълго).

Та, след този ритуал, какъвто е там в конкретното село, момичето приема ново име, става мъж за общността (наречен “бурнеша”, не ме питайте какво точно значи, не знам албански) и получава всички права и задължения, които вървят с това обществено положение. Практиката е била популярна някога и обикновено решението е взимано не от момичето или майката, а от роднините-мъже (баща, дядо, който там е останал). Само че животът като мъж-жена обрича на самота, защото бурнешите нямат право да се отказват от този си статут, нито да се омъжват или да живеят с някого. Тяхната роля е да защитават останалите членове на рода, казано най-просто. Ровила съм по случая известно време, но да не ви отегчавам с лекции по Културология сега.

Важно е да отбележим, че историята в “Остайница” описва именно тази практика. Затова, когато разбрах за какво става дума в книгата, реших, че трябва задължително поне да се опитам да я прочета. Защо “да се опитам”? Защото опитът ми с друга книга, вече спечелила “Букър”, е доста печален – “Времеубежище” ме отказа на първата страница, просто стилът на Георги Господинов не е моето нещо.

А тук ме теглеше сюжетът – да видя дали ще има нещо интересно в книгата, как ще е представена тази тематика, какво всъщност се случва. Защото идеята да се разкаже точно такава история е страшно оригинална. За бурнешите, освен ако не се интересувате от култура и история на Балканите и/или не живеете в Албания, едва ли ще знаете иначе. Аз знам по чиста случайност, реално погледнато.

Принципно съм заклет фен на печатната книга, но тук имаше една пречка – в книгата няма препинателни знаци. В книгата на хартия, имам предвид. Което не би трябвало да бъде проблем, ако не беше изкривения ми мозък. Тъй като в последно време се изживявам и като редактор си знаех, че липсата на точки и запетаи ще ми спъва четенето и ще ми пречи да вникна в текста както трябва. Пък много исках поне да опитам да прочета книгата. Не заради влизането в дългия, после в краткия, списък за “Букър”, а заради историята.

Така че, в момента, в който видях, че книгата я има в Storytel, реших, че това е моят шанс. Защото при слушане на аудиопрочит няма значение дали има препинателни знаци в текста – четецът трябва да спази смисловите паузи така и така и ги е сложил там, където трябва, за удобство на слушателя. Книгата е кратка, между другото, изслушах я буквално за един следобед и съм слушала със зяпнала уста през повечето време.

Веднага щом я пуснах, ме хвана яд за две неща – първо, тази книга е печелила и други награди доста преди “Букър”, някои от тях не по-малко значими, а никой не знае за тях, защото на другите награди медиите не са обърнали грам внимание (и не, 3 минути в предаване по БНТ в 15.00 следобед в делничен ден, примерно, не се брои). Второ, когато книгата е излязла, не е имало почти никакъв медиен шум, съизмерим с този от сега.

Което ме води към началото на този текст – наблюдава се известна мода да се четат рЕзко книгите, които са влезли в списъка за “Букър”, само защото са попаднали там и целокупното човечество иска и то да се “тагне”, че е чело книгата. Не ме разбирайте погрешно, подкрепям четенето много, но имам сериозен проблем със снобизма в четенето. Което не е новост, случи се и след номинацията на Георги Господинов. Което е моментът да кажа, че тази книга няма абсолютно нищо общо с “Времеубежище”, така че ако не харесвате начина на писане на Георги Господинов или имате проблем с въпросната книга, горещо ви съветвам да изслушате “Остайница”.

Но защо да я слушате, а не да я четете? Казах вече, че се спъвам при липсата на препинателни знаци, а при слушане този проблем го няма. Освен това, книгата е разказана по много своеобразен начин и въздействието на текста според мен е още по-голямо при слушане. Огромна похвала за Петя Абаджиева, прочела този текст, защото прочитът е брилянтен.

Споменах вече, че тази книга не е за всеки. Обаче защо?

“Остайница” е странна комбинация от няколко похвата, които не съм виждала накуп в нито една българска или световна книга досега. Който е по-сведущ и може да даде други примери, нека го направи.

ВНИМАНИЕ, оттук нататък текстът може да съдържа спойлери, така че четете на своя отговорност!

Повествованието всъщност не е свързан разказ, поне не такъв, какъвто сме свикнали да виждаме в повечето книги. Няма ясно начало, има относително ясен и отворен край, но се усеща, все едно историята започва няколко пъти в различни моменти в книгата и всичко се върти в кръг, докато всички парченца от пъзела на сюжета не започнат да се подреждат.

Отне ми към десетина-двайсет минути слушане да свикна с начина на разказване на историята и тогава метафорично ме удари ябълката по главата – това не е текст, такъв, какъвто си го представяме традиционно. Всъщност, разказът в “Остайница” напомня на транскрибирано антропологично-културологично интервю с респондент, само че са записани само отговорите на респондента. Пояснявам – тези интервюта съдържат безумно много въпроси, продължават часове (а ако се прави обстойно изследване, даже дни или месеци) и едно от основните правила е да се остави респондентът да говори така, както иска, за каквото иска и да не бъде прекъсван, дори и да повтаря едно и също. Също така, отговорите се записват точно както са казани (в идеалния случай, с пояснения за мимики и жестове). Въпросите са само насочващи, които целят възможно най-подробен отговор, не такива, на които се отговаря само с “да” или “не”.

Слушайки началото на “Остайница”, открих, че ако възприемам текста като антропологично-културологично интервю, нещата си идват точно на мястото. Тоест, следя внимателно казаното, опитвам се да събера парченцата от пъзела и чакам да получа следващата порция информация. А главната героиня, Бекиа, не разказва историята си линейно, като автобиография.

Текстът е написан точно така, както би говорил един човек в реалния живот – обикновен човек, който няма дарба на разказвач, но има твърде много за разказване – тежки истории, любими спомени, травми – и няма представа откъде да започне. Затова и разказът на Бекиа се лашка напред-назад в миналото, като започва от смъртта на баща си, но след това се връща в ранното си дество, после се връща към брат си, после обратно в детството и така, докато не ви се завие свят. Има много повторения, много заплитане, любими фрази или моменти, към които героинята не спира да се връща.

С това похватите в “Остайница” не се изчерпват обаче. Хем имаме разказ като от интервю с журналист, само че ги няма въпросите. Разказът все едно просто е записан, без редакция или последващ анализ/обобщение (каквито обикновено се правят при подобен тип интервюта).

В същото време имаме и объркването на човек, който не знае откъде да започне и започва да се повтаря – така че го има и ненадеждния разказвач. А колко точно е ненадежден, става ясно едва в края на книгата – поне аз тогава се осъзнах. Бекиа се връща по десетина пъти към едно и също нещо в историята като всеки път ще добавя нови и нови неща към текста. На моменти всичко изведнъж се превръща в много смислен линеен разказ, след това героинята се разсейва и пак се върти в кръг, след това пък текстът става поток на съзнанието.

И най-странното е, че точно това лъкатушене вместо да ме обърка тотално, особено ако човек престане да го възприема просто като текст, а си представи, че срещу него говори жив човек, ме увлече още повече име залепи за аудиото за няколко часа.

В някакъв момент в историята се появяват писма, така че имаме и елемент на епистоларен роман. Честно казано, първоначално мен това ме обърка. Първо взех автора на писмата за изгубената любов на героинята, който я е зарязал и тя затова е станала остайница (“бурнеша”, клетвена девица и тъй нататък) после, за да не се омъжи за никого. Spoiler – това е напълно погрешно предположение. Всъщност, книгата е пълна с обрати и с много моменти, които карат читателя да си вади погрешни изводи, които мен ме оставиха с увиснало чене на няколко пъти. Но за това по-нататък.

Колкото повече историята напредва, толкова по-ясно става, че всъщност писмата са на избягалия брат на Бекиа и че има нещо, което й се е случило преди да стане остайница. Някакво насилие, на пръв поглед.

Тук се появява и следващия похват – алтернативното развитие на събитията. Споменах вече, че историята все едно започва няколко последователни пъти, но определено има няколко момента, които буквално съществуват паралелно в книгата и имат няколко пресечени точки преди и след. Първият и най-важен такъв е станалото с Бекиа директно преди да се съгласи да се превърне в остайница. Сама героинята дава две версии – едната е брутална, пълна с насилие и болка, на срам в едно общество, където женската чест е стока и без нея си нищо (на която аз съм склонна да вярвам) и друга, пълна с любов, близост и нещо забранено (което мен ме изненада супер много, но и за това по-нататък). Надявам се, оценявате канските ми усилия да не ви издам сюжета, но предполагам, че можете да се досетите какво имам предвид. Втората и третата са съдбите на баща й и брат й.

На читателя/слушателя тъкмо му е станало жал за Бекиа, за ужасната й съдба, тъкмо си мисли, че всичко е приключило и… се разкрива алтернативната сюжетна линия, в която нещата не са точно така, както човек си ги е мислил дотогава. Същото е и с края на книгата – там освен алтернатива, се появява и (а не миналото в спомените на героинята) настоящето, надеждата, промяната. Въпреки че Бекиа от самото начало не е надежден разказвач, то към две трети от книгата човек се чуди колко от чутото, тоест от нейния хипотетичен разказ за миналото пред невидимата журналистка, вземаща интервюто, е истински.

Признавам, мен LGBTQ+ сюжетът ме изненада. Вероятно защото бях повярвала дотолкова на по-насилствения вариант за същите събития, че като стигнах до честното признаване на Бекиа какво реално е станало (според нея, защото, повтарям, тя НЕ Е надежден разказвач принципно), малко примигах. После свих рамене и реших да видя какво пък толкова може да е станало в такъв случай, че да стигнем дотук. Точно на този въпрос малко не си отговорих, но няма как да ви го обясня, без да издам сюблимна част от сюжета, така че ще замълча.

Предположението, което мога да споделя, защото ми хрумна, докато четях, е, че насилствената версия е онова, което всъщност е станало, а другата, втората, е онова, което на Бекиа й се иска да се е случило всъщност. (много често силно травмираните хора си създават алтернативна реалност, която мозъкът им може да понесе и в която травмата не съществува). Тълкувания бол и точно това е интересното, защото няма една истина. Истината я знаят само хората, които са били там. А те, оказва се в края на книгата, са повече от двама. Няма да ви казвам как е станало, за да си прочетете в книгата 🙂

Краят на книгата е също толкова изпълнен с обрати и изненадващ, колкото и останалата част от нея. Само че там поне има лъч надежда, лъч промяна, който, в интерес на истината, изобщо не очаквах и на който се зарадвах. Много рядко, когато изслушам книга, трябва после да си събирам мозъка от пода. Тук ми трябваха седмици, преди да съм в състояние да обобщя какво наистина мисля за книгата в някакъв смислен текст, който хем да не издава сюжета прекалено, хем да не е пълен с възклицания или клишета.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

“Остайница” заслужава “Букър” – заслужава и още как! Книгата е уникална като сюжет и похват на писане за България, въпросната традиция е социално значима и малко позната, не само у нас, а и по целия свят, а заложените теми можем да ги сметнем за универсални. Дори самият начин на писане прави сюжета още по-интересен за следене и непредсказуем. Ако същата книга беше линейно написана, като стандартен разказ, не би имала такъв ефект, поне не върху мен.

Ще стискам палци с две ръце на Рене Карабаш да спечели. Тази книга наистина заслужава признание – и за проучването, и за труда да бъде написана. Заслужава много повече внимание, отколкото получава. Така че да, прочетете/слушайте “Остайница”. Не заради моди, “Букър”, tiktok и други подобни. Прочетете и се радвайте, че не сте на мястото на Бекиа (или другите жени като нея). Историята си заслужава!