Безспорно след 1989 година наблюдаваме разцвета на българския ужас като жанр, който излиза от сянката на цензурата и започва да се оформя като самостоятелна ниша в българската литература. След политическите промени през 1989 година настъпва културна експлозия – ограниченията на социалистическия реализъм изчезват и авторите получават пълна творческа свобода. Започват да се появяват ясно изразени жанрови произведения като фантастика, криминале, трилър и, разбира се, ужас. Влиянието на чуждестранните автори се усеща силно, като някои от тях се превръщат в модели на подражание. Нарояват се множество издателства, които превеждат и издават чуждестранните автори, което стимулира българските автори да създават жанрова литература като много от тях вплитат и местен фолклор. Този цикъл прави почти сто годишен завой и отново ни връща към символизма и диаболизма, за да затворим кръга.
През първите десетина години жанрът „ужас“ е разпилян и хаотичен. Няма обособени творци, които са съсредоточени в него и успяват да постигнат особена популярност. Павел Вежинов и Светослав Минков се преоткриват като класици в тази насока. За сметка на това издадените чуждестранни автори са много, телевизионните и филмови адаптации също и се наблюдава образуването на малки, но лоялни общности и издателства, които се ориентират към жанровата литература. С оглед на затруднената икономическа обстановка през последното десетилетие на двадесети век, инициативите са слаби и трудни, но въпреки това все пак ги има.
През първото десетилетие на двадесет и първи век се появяват и първите организирани опити за изграждане на сцена на ужаса като жанр в литературата. Интернет играе ключова роля, като помага на хората да се организират бързо и лесно в уеб страници, интернет форуми и чатове, където могат да обменят идеи, информация и дори лични произведения. Създават се общности като „Сборище на трубадури“ а някои от големите издателства се превръщат в центрове на жанровата литература като „Плеяда“ и „Бард“. Трансформацията е вече налице и страхът, като емоция в литературата, не е само вътрешен, а зрелищен и митологичен, често обвързан с местния фолклор.
През последните години наблюдаваме силно активизиране на родните автори на романи и разкази на ужасите. Изгряха имена като Васил Попов („Мамник“, „Пермафрост“, „Лехуса“, „Аждер“), Благой Д. Иванов („Крехар“, сборник „Възкресения“ с участието на Васил Попов и други), Валентин Попов-Вотан („Мракобесни“, „Брод през световете“, „Ангелите нямат криле“) и множество други. Появиха се и множество издателства, които издават сборници и антологии на авторски колективи, като най-разпознаваемите от тях са списание „Дракус“ и „Сборище на трубадури“.
Ако можем да направим паралели между някои от споменатите автори в този текст и утвърдени имена в жанра, отново ще намерим сходства. Структурата на писане при Васил Попов се доближава до Стивън Кинг, но стилът му е близо до северноевропейския на Анджей Сапковски и Йо Несбьо с фолклорни елементи. От друга страна Благой Иванов се доближава до Клайв Баркър и Нийл Геймън при които също наблюдаваме смесване на реалността с кошмара и понякога присъствието на черен хумор. Това показва израстване на родните автори, които използват утвърдените имена за вдъхновение, но успяват да постигнат успехите си по свой начин, като адресират теми, близки до родната култура и читатели.
През последните няколко години жанрът ужас набира все повече популярност сред родните автори и те придобиват все повече популярност и гласност. Все още липсва ясно изявен и доказан такъв, който да успее да се наложи и на чуждоезичните пазари, но определено вървим в правилната посока. Несъмненият фурор на Васил Попов и неговият „Мамник“ показаха, че сред читателите има глад за подобна литература, не само от вече утвърдени автори. Интернет и модерните технологии играят все по-голяма роля и променят драстично читателското изживяване и начините за реклама и популяризация на книгите и жанровете. Все повече читатели избират удобството на електронните книги поради по-ниската цена и удобството да носиш стотици любими произведения в джоба си. Аудиокнигите също бележат значителен прогрес и са се настанили трайно сред четящите хора. Чудесен пример е отново „Мамник“, който се изстреля в класациите на читателите точно чрез платформа за аудиокниги, а след това беше издаден и на хартия.
Изводът, който можем да направим в тази последна част на нашето жанрово изследване е, че жанрът ужас е трайно еманципиран в България и има своите автори, издателства и най-вече публика. Стилово преходът е завършен и от абстрактен символ и метафора се е превърнал в реален жанр, който е част от глобалната хорър култура. Фолклорът е отново на почит, но той се съчетава умело със съвременни теми, а новите писатели не се притесняват да използват мрачни, натуралистични или гротескни елементи и вече се приемат като част от литературната норма. Предстои да видим дали българският ужас ще излезе отвъд езиковите граници и ще намери своята публика в света. Пожелаваме успехи и много страховити моменти на всички автори и техните читатели.
