Интервю с Галина Танева: за вдъхновението без граници – и във времето, и в пространството
Нямата рече – Сърцето що дума, право е!
И после, Нямата (отново) рече – Кръвта вода не става.
И накрая ни взе в началото, когато се е родила за мъдростта в себе си, с историята на Йото Вакъвчето.
А преди да ни предаде историята на Велика Нямата, Галина Танева е направила първите си стъпки на литературното поле с разказите, излезли под перото й с „Шепот от Сакар“.
Майстор разказвач, със собствен почерк, със свой прочит на важните истории, които трябва да изучим, запомним и запазим. Историите туптят с ритъма на сърцето на авторката, леят се по страниците, както българската кръв се лее във вените й. Обичта към родното се пренася на белия лист с видима градация в стила на писане и в дълбочината, до която достига с всяка следваща книга. Тя – като автор, ние – като читатели, израстваме заедно с всяка следваща. На път е поредният роман, но дотогава, още в началото благодаря за възможността да проведем този разговор!
Г-жо Танева, първата Ви печатна рожба е родена през 2021 година между кориците на сборника с разкази „Шепот от Сакар“. В началото на сборника, от думите на редактора му Румяна Пелова разбираме, че Вашето детство в неговата пълнота и топлота на изживяване са спомогнали да се изградят в съзнанието Ви образите и събитията, които оживяват в разказите.
Като майка на три деца, вълнувам се – каква е рецептата за детство, което след години ни помага да отключим потенциала си?
– Според мен тайната е във възможността да мечтаеш, да се наслаждаваш на това, което имаш и да умееш да обичаш! Аз имах същото детство като всички деца от моето поколение – лета (при мен целогодишно) при баба и дядо, каране на колелета, плуване в язовири и реки, скитане по прашни улички… Трябва да добавя още няколко фактора в моята „диагноза“. На първо място трудът. Селският, тежък, жизненоважен, безмилостен труд, от който се определя оцеляването в много случаи. Аз често ставах преди изгрев слънце, за да бера тютюн, например. Или да го нижа по цял ден. На лозето да копаем, да плевим, да приготвяме зимнината. За много хора лютеницата е един любим, ухаещ на баба спомен, но за мен е часове печене на чушки, белене на домати, бъркане на сместа на огъня… Това в голяма степен ме е превърнало в човека, който съм сега. Като дете се срамувах, че съм от село, сега с гордост го заявявам навсякъде! Селото променя човек.
Най-голямо значение и отражение за превръщането ми в пишещ човек, това което съм сега, има баща ми. Той беше от онези хора, които вечер не гледаха къде стъпват, а бяха вперили очи в звездите. Свободата на духа му надмогваше всичко. Той беше от онези разказвачи, който можеха да те държат буден цяла нощ. Сега и аз постоянно впервам поглед в небето. Мога да прескоча земи, планини, езера и да се озова там, където мога да мечтая. Точно така се роди и „Шепот от Сакар“. От мечти, спомени и носталгия.
В сборника с разкази народните песни не са така силно застъпени, както в трите книги посветени на Велика Нямата, но във всичките Ви творби освен тях има изобилие от български обичаи, традиции и съживени легенди. Каква е рецептата да успявате да ги представите по-близо и интригуващо до читателите, които днес пре-много населяваме социалните мрежи и сякаш повече живеем с устрем към бъдещето, отколкото дори в настоящето?
Всъщност, именно фолклора ме накара да пиша и търся читатели. Исках да събера на едно място цялата тази магия на Устрем, така че, ако някой пожелае да научи повече, да намери каквото му е нужно в страниците на книгите. В сборника с разкази включих повече легенди и предания от Сакарския край, отколкото песни, но нима те не са също народно творчество? Понякога читатели смятат, че песните и фолклорния елемент в книгите е в повече. Но, трябва да знаят, че книгите никога не са имали цел, различна от тази да покажат фолклора на моето село и нашия край. Избрах да ги направя в романизирана форма, за да не остане просто една суха материя, която почти никой няма да пожелае да прочете. Избрах да ги облека в тези одежди, за да привлека повече читатели.
Какъв е пътят до готовия ръкопис – четене на източници, посещение на важни за историята места, разговори с хора, които могат да са полезни? Споделете успешната формула, чрез която ни връщате към цветното и пъстро минало?
Читателите едва ли си дават сметка колко много работа трябва да свърши авторът, за да напише една книга. И изобщо не говоря за физическото писане! Всичко започва с една дребна идея. Ето, ще дам за пример Йото Вакъвчето. Той е вдъхновен от реална личност – свещеник Михаил Попов, родом от Устрем. Той е написал две книжки, които са издадени през 1911г. – „История на манастира св. Троица“ и своята автобиография. Тя е 28 странички, формат А5. Представяте ли си как от тях се родиха цели 300 страници роман…
После трябва концепция. Много се дразня, като читател, когато чета книги без концепция. Ей така, хаотични мисли, разкази… Каква е връзката, какъв е смисълът, какво искаш да кажеш на хората? Това са главните въпроси, на които винаги се старая да базирам книгите си. И ако трябва да се върнем към „Йото Вакъвчето“, то концепцията е, че и в малко село като Вакъвь може да се роди човек с голяма вяра и воля. Че човек среща хиляди изпитания в живота си, но сам решава дали да се бори или да се скърши на две. И разбира се, дори с риск да ме обвинят в баналност, аз няма как да избягам от тези две клишета – доброто винаги побеждава (поне ми се иска да е така) и истинската любов е безсмъртна. Разбира се, този трети роман свързва другите два и дава отговори на някои въпроси от другите два. Това също е част от концепцията му. Но и този трети роман е вид реверанс, жест, поклон към читателите. Защото аз никога не съм имала намерение да го пиша, но читателите искаха повече за Велика, за любовта, за селото, искаха сюжет. Казах си: „Хайде, Галинке, сядай и напиши нещо за хората! Длъжна си им!“. Дори и това допринася за цялостната концепция.
Трябват и знания. А човек няма как да знае всичко… Как стреля едно възрожденско оръжие, какъв е бил затворът в Истанбул, какви са били скривалищата в манастира, защото от всички само едно е оцеляло. Започваш да четеш книги, които обясняват конкретните въпроси, които не знаеш. Или търсиш хора да ти разкажат. Как са се женили в Устрем, как са правили траханата, какви хора са играли на мегдана. Какво се е случвало в цялата Османска империя по това време и как се е отразило на селото. Въпроси, въпроси… Търсиш в книги, в сайтове, разпитваш. Когато всичко това се събере в главата ти, като картина или снимка – да можеш да го видиш, да го почувстваш, да го помиришеш, чак тогава сядаш да пишеш.
С всяка нова книга трудностите стават все по-големи… В моите книги винаги има исторически елемент и е много важно да е достоверен. Трябва също така да настроя и ума си. Докато пиша една книга, чета само литература свързана с епохата и темата. Така си настройвам езика, мисълта, започвам да живея в паралелна реалност – в миналото за което пиша. Например, докато писах „Кръвта вода не става“, четох „Алхимикът“ и „Метро 2033“ и после, след време осъзнах колко много са ми повлияли при писането на книгата. Наистина, много мистика имаше там…
Колко години писане, колко редакции, страхове и желание да го има, Ви доведоха до издаването на сборника?
Сборникът го написах за няколко месеца. Разказите буквално се изливаха един след друг. В началото приятели четяха и редактираха за мен. После започнах да търся издател, а хич не бях убедена, че тази книга си заслужава вниманието, труда, хартията, ако щете… Пратих на няколко големи издателя, разбира се не получих много отговори. Един от тях обаче поиска да я издаде на мои разноски. Това беше голям пробив за мен. Може би третият голям издател в България да е готов да си даде името и да застане зад теб… Макар и не финансово. Разбира се, за мен да издам своя книга никога не е било самоцел и да се самофинансирам – никога не е било възможност. Ако не е достатъчно добра, за да я издаде някой професионалист, по-добре да не вижда бял свят! Но, ето че „Еделвайс“ решиха да я издадат и вече почти пет години я преиздават и продават. Книгата продължава да се чете. Всъщност, сега се замислям – повечето книги са някакъв тренд известно време и често изпадат в забрава, а ето, „Шепот от Сакар“ вече пет години се чете и купува… „Сърцето щo дума, право е“ – четири. Това надминава всички мои мечти!
Кой е любимият Ви, от Вашите разкази? Имате ли един най-скъпоценен сред всички ценни?
Много пъти съм си задавала този въпрос и то не без известно чувство на вина… Може ли един родител да има любимо дете? Как може един автор да има любим разказ? Истината е, че всеки разказ ми е любим, но по различен начин. Просто всеки от тях си има своя собствена безценност… Едни имат магия, други са свързани с историята… Но винаги отличавам няколко: „Нивата край реката“, „Тиха“, Хаджи Асеневци“, „Стойново“. А „Бабината черга“ стана носител на първа награда в първото издание на Национален конкурс „Асен Разцветников“ и е писан (както е модерно да се казва) по действителен случай. Вероятно бих изброила всеки един от разказите. „Неделя“ е посветен на баба ми Динка, „Каменно сърце“ на дядо Георги. „Душа“ е свързан с реални събития. Обичам ги всичките, до един!
В поредицата „Нямата рече“ за мен беше много вълнуваща всяка среща със Старата, която тихо и кротко не изпуска от око как тече живота в Устрем, и във Вакъвъ. Смятам, че нейният образ е много важна съставна част от книгите, кое Ви отведе до нея, какво Ви подтикна да я създадете?
Интересно е, че за мен Старата също е много важен образ, но не всеки читател ѝ обръща достатъчно внимание. Тя не върши много неща, но реално е двигател на повечето събития и в трите книги. Тя е като „сив кардинал“, който невидимо и неусетно направлява света. Причината да я създам, беше че исках да допълва образа на Велика Нямата. Те, двете са като две страни на една монета. Старата е символ на природата, магията невидимия свят в нашата народопсихология, Велика – на мъдростта, човечността, знанието. Старата и Велика изобразяват нашия народ, имащ вековна история и притежаващ дълбоко знание и мистика. Велика без Старата не може, нито пък Старата без Велика. Едната е гласът на другата, макар и двете да не могат да говорят с хората, и двете биват чувани от тях.
От книгите „Нямата рече“ имате ли любим образ и защо? И кой е най-трудният и противоречив за Вас, като негов създател?
Определено не мога да посоча един образ като любим. Но баба Калина много я обичам, защото е родена от спомена за баба ми Кера. Баба Султана от „Йото Вакъвчето“ също много я харесвам. Хитро изиграва и мухтарина, и потерите…
Всяка глава започва с песен, или песен допълва историята, за която четем. Защо песните са толкова ценни за Вас и ги превръщате в част от книгите, какво ни дават те?
Песните са едно богатство, което ни е оставено от дедите ни. Те са безценен разказ за нашия народ и историята му. Но и за бита, и за душата му. Ако опитаме да вникнем в тях, бихме могли да станем по-добри хора, на първо място. Затова ги слагам в основата на книгите – темел, както са го наричали едно време. Крайъгълен камък. Важно ми е читателят да ги прочете. Те не са просто редене на думи, те имат дълбок смисъл и носят важни послания. Те разказват цяла една история за народа ни и чрез книгите си аз я преразказвам.
Кое е най-важното послание, което искате да достигне до читателите Ви, чрез Вашето творчество, което неизменно ни води назад в годините, назад в начина на живот, в отношенията между хората, вътре в семействата?
Без минало няма корен, без корен няма народ! Мисля, че тези думи са достатъчно ясни и говорят много, но ще добавя, че трябва не само да помним историята си, но и да пазим връзката с нея.
Накъде Ви водят творческите планове и личните Ви мечти, след 10 години още колко и какво ще е дала от себе си Галина Танева на читателската общност и не само?
Надявам се да продължа да се радвам на живота, а с това и да радвам хората – и тези около мен, и тези, които четат книгите ми. Определено имам планирани още много неща за писане.
Споделете няколко думи за предстоящия Ви роман. Заглавието му еднозначно показва, че ще ни заведете отново в света на хайдути и вехти войводи?
Доста напреднах с него, надявам се напролет да види бял свят. Романът засега ще се казва „Индже“ и разказва историята на Индже войвода. Но не просто неговото преобразяване и катарзис, а се постарах да събера цялата информация от родителите му до смъртта му през 1821 г. в Молдова. Да, точно така, Индже не само, че не е умрял в България, както повечето от нас знаят, но и е написал най-важните моменти от живота си в Молдова, а в тях името на България е с главни букви. За да се подготвя за този роман изчетох огромна купчина историческа литература и трудовете на много документалисти и изследователи на живота на Индже. Струва ми се, това ще е първият художествен роман за хайдутина, обхващащ периода от рождението му до смъртта му.
Има ли въпрос, който пропуснах да Ви задам, а неговият отговор би бил интригуващ за читателите ни?
Да, бих искала да споделя с читателите, че последната година отделих много време за срещи с тях и пътувания из цяла България. Винаги с удоволствие приемам всяка покана. Това ми коства много жертви, разбира се, но го правя в името на по-голяма идея – читателите да видят и усетят духа на село Устрем на живо. На срещите показвам автентични народни облекла от селото ни, които са на по 100 години вече. Освен това правя и възстановка на невестинска носия, като много интересен аспект са и невестинските накити, които показвам. Това, което представям на срещите ни може да се види само в музеите (и то само няколко) и при частни колекционери. Освен това, за да спазя автентичността на възстановките, специално ходих в Етнографско-исторически музей в гр. Елхово, където главната уредничка се увери, че всяка забрадка, престилка, сукман са напълно автентични и с достойнство могат да представят етнографията и фолклора на нашия край.
Книголюбител е ново он-лайн пространство за читатели, писатели и хора, които имат какво да си кажат и извън страниците. Какво бихте им пожелали, има ли послание, Ваше лично верую, което много искате да достигне до повече хора?
За мен едно от най-важните неща на този свят е здравето. Така, че пожелавам на вас и на читателите ви да сте здрави! След това бих пожелала на всекиго да открива в себе си по малко доброта всеки ден – така ще направим и света по-добър. Пожелавам на всички читатели – вашите и моите, да израстват високи като тополи, но и да имат здрави корени, като дъбовете!
Източник на използваната снимка за корица е медията Призни.
Останалите използвани снимки са от Личен архив на авторката.
