Двама адвокати от два различни свята.
И един съдебен процес, който би могъл да взриви Америка.
Издателство „Обсидиан“ обяви предстоящата премиера на новия съдебен трилър от майстора на жанра Дейвид Балдачи – „Процесът“. Действието се развива през 60-те години на 20 век и проследява несправедливостите на съдебната система и расовите предразсъдъци в американския Юг, като насочва вниманието към личните и обществени борби на онова време.
Романът, чакан близо десетилетие, излиза в ключов за Америка момент и вече е сред най-високо оценените книги на автора – с топ рейтинг в „Goodreads“ и признание за един от най-добрите трилъри през 2024 г. според „Амазон“.
Сред първите впечатления са думите на Алекс Майкълидис, нарекъл книгата „голям американски роман“, а Скот Търоу я определя като „най-добрата книга на Дейвид Балдачи“.
Очаква се книгата да бъде на пазара на 16-ти юли.
Прочетете откъс от „Процесът“
Не пропускайте възможността да прочетете откъс от романа “Процесът”, изд. Обсидиан тук на „Книголюбител“ и да се потопите в света на Дейвид Балдачи още преди официалното излизане на книгата!
“Във всеки друг ден мъртвешката тишина в стаята не би направила впечатление на никого, тъй като възрастните съпрузи обикновено си подремваха, седяха неподвижно като котки или четяха мълчаливо еднаквите си библии, прелиствайки със старческите си пръсти страниците, изпълнени с мъдрост, смирение или насилие.
В случая насилието биеше на очи, защото мъжът бе проснат по гръб на пода, а тялото на жената лежеше сгърчено върху креслото с хубава тапицерия. Животът им бе отнет със сурова решителност.
Самите жертви не бяха забележителни с нищо. Онова, което щеше да се запомни, беше общественият катаклизъм, предизвикан от смъртта им. Случилото се щеше да взриви страстите като внезапен изстрел сред нищо неподозираща тълпа. Жестокото двойно убийство щеше да стане извор на слухове и клюки, разнасяни с десетилетия из окръг Фрийман, Вирджиния.
– Имаш право да запазиш мълчание. Чу ли ме? – обърна се първият помощник-шериф към заподозрения.
Заподозреният беше на колене със закопчани на гърба ръце. Белезниците се впиваха в китките му. Единствените външни признаци на обзелия го ужас бяха треперенето на пръстите му и учестеното дишане.
– Тая черна гадина няма какво да каже, дори да иска – обади се вторият помощник-шериф.
Беше висок към метър и осемдесет, жилав като камшик, с масивна челюст и очи, наподобяващи дупки от куршуми. Шапката му се беше килнала назад.
Убийствената влага, разнасяща се от близката река, проникваше навсякъде като отровен боен газ в окопи. От лицата на помощник-шерифите капеше пот, образуваше тъмни петна по колосаните им ризи и ги нервираше така, сякаш рояци мухи кръжаха около ноздрите и очите им, добавяйки досада към гнева им.
Първият продължаваше да чете от малкото бяло картонче, което бе измъкнал от джоба си. Беше нисък и кръгъл като пън. Стигнал бе до мястото, където се казваше, че на обвиняемия ще му бъде предоставен служебен защитник, ако не може да си позволи такъв, когато партньорът му, очевидно смутен от тези нови права, го прекъсна отново:
– Я ми кажи, Лирой, кой адвокат с всичкия си ще се хване да защитава тоя негър? Държа да знам.
Реймънд Лирой не му обърна внимание и продължи да чете от картончето, защото още не беше наизустил думите. Съмняваше се, че някога ще ги запомни, защото му липсваше желание. Нямаше представа каква е тази Миранда, но знаеше, че правната скоропоговорка на картончето е предназначена да помага на извършилите престъпления срещу белия човек. А това караше всяка дума, която бе принуден да чете заради решението на деветима мъже в съдийски тоги на хиляда километра от там, да изгаря езика му като белина.
– Разбираш ли какво ти прочетох току-що? – попита Лирой. – Трябва да чуя отговора ти, така искат ония кучи синове във Вашингтон.
Партньорът му стискаше дръжката на 38-калибровия смит и уесън, подаваща се от кобура на кръста му.
– Защо просто не му махнеш белезниците, та да се опита да побегне? Ще спестим на хората от този хубав окръг разноските за пътуването му до Ричмънд и тока за електрическия стол.
– Вече няма екзекуции, Джийн. Било жестоко и нечовешко.
Джийн Талиаферо настръхна.
– А това, дето е направил, човешко ли е, Лирой?
В ъгъла на стаята имаше прекатурена масичка, около която бяха разпилени разни неща, стояли дълго върху нея, на първо място снимката на съпрузите като млади влюбени, направена преди повече от петдесет години. Той – с широкопола шапка в ръка и присвити проницателни очи; тя – с изящно боне върху малката си глава и сресана на път коса, заради която приличаше на дете. Над тях се виеше арка от орлов нокът и жасмин, около която летяха пчели и пеперуди като малки привидения, запечатани от обектива.
Сега снимката лежеше на пода; ръбът на счупеното стъкло бе оставил върху нея драскотина, която минаваше през лицето на жената и стигаше до лявото око на мъжа.
– Не можем да го застреляме – каза Лирой. – Той е наш арестант.
– Той е една шибана чернилка! – изрева Джийн.
– Знам! – сопна се напълно обърканият Лирой. – Да не съм сляп?
– Ами тогава? Няма да ни е за пръв път, я!
– Ама нещата вече не стоят така – възрази разочаровано Лирой.
– Преди сто години къде е била столицата на Конфедерацията? Тука, във Вирджиния. Нищо не може да промени това. Моят прапрадядо е притежавал такива като тоя. – Джийн посочи с показалец коленичилия мъж. – Били са негова собственост. Имам снимка! Трябва да му изпържат задника на копелето.
– Нека – промърмори Лирой. – Но не искам да ме налазят глутница черни адвокати. Сега, когато утрепаха доктор Кинг в Тенеси, негрите са тръгнали да превземат държавата.
Джийн изпръхтя презрително.
– Тоя не беше никакъв доктор!
– Искам синът ми да продължи нашата кауза. Трябва да се борим! Сто години, хиляда, колкото трябва.
Джийн си пое шумно въздух през зъби и издиша. Това угаси яростта му, като че беше запалена свещ, изложена на внезапно течение. Лицето му стана непроницаемо като маска. Той приклекна до младия мъж и посегна към дървената палка на колана си. По нея се виждаха дузина напречни резки.
– Не си спомням да съм ти казал да коленичиш. Я ставай!
Преди арестантът да успее да помръдне, палката се заби в корема му и го просна на пода.
Джийн се изправи.
– Казах ти да станеш, не да се пльоснеш по лице, дявол да те вземе. Ставай веднага или ще ядеш дървото.
Бавно и мъчително мъжът успя да се надигне на колене.
Джийн приклекна до него и изсъска:
– Кой ти разреши да ставаш? – Цапардоса го с палката по тила и отново го повали по лице; този път от скалпа на арестанта рукна кръв. Джийн се изправи и подхвърли: – Боже, виж се колко ти е умът, а си тръгнал да се пишеш равен с белия човек. Хайде, на крака! – Сръга го с палката в ребрата. – Няма да повтарям.
Сантиметър по сантиметър арестантът пак се вдигна на колене, целият треперещ.
Джийн отново приклекна до него.
– Браво! – изхили се той и погледна партньора си. – Кой каза, че тия скотове не се поддават на дресиране? А, Лирой? – Извърна се към кървящия зашеметен мъж и забеляза халката на пръста му. – Ти какво, жена ли имаш?
Палката се стовари върху слепоочието му.
– Зададох ти въпрос. Няма къде да ходиш, отговаряй!
– Д-да.
– Какво?
– Да… господине.
Джийн приближи лице към неговото.
– Добре, добре. Бас държа, че е хубава. А, хубава ли е?
Арестантът кимна, което му донесе още един удар по главата.
– Говори! Никога недей просто да кимаш на бял. Това показва неуважение.
Стиснал очи, младият мъж каза:
– Много е хубава, господине.
– Добре, добре. А деца имаш ли?
– Да, господине.
– Чудесно. И колко са?
– Три, господине.
– Три! – Джийн погледна партньора си. – Има три черни хлапета. – Той отново се обърна към арестанта: – Значи така, след като ти изпържат задника в Ричмънд, аз и няколко приятели ще навестим хубавата ти женичка и трите ти дечица. Позволи ми сега да ти кажа какво ще направим с дечицата, след като се позабавляваме с нея.
Той се наведе напред и прошепна нещо в ухото на арестанта, който изрева от ярост, извъртя се като обезумял и блъсна Джийн с едрия си торс.
Помощник-шерифът се претърколи настрани, широко ухилен. Свали шапката си, приглади назад косата си и стисна с две ръце палката. После стана, надвеси се над заподозрения, който лежеше безпомощно на пода, и заяви тържествуващо:
– Оказана съпротива при арест, чиста работа.
И вдигна палката над главата си.”
