Мисля си, когато Виолета Радкова е писала „И леглото ни е зеленина“, знаела е – дали тя самата, или то е минавало през пръстите ѝ неусетно – знаела е. Романът започва във водата и там приключва – през буйната река на неизвестното, до мътилката в една последна локва. Какво се случва междувременно, разказвачът, вярвам, ще потвърди – хем е от значение, все пак пише повествование, нанизва случка подир случка, хем обаче и да се скъса синджирът по неволя или непремерен натиск, линията все така ще си върви. Входът е изходът, изходът минава през началото. Животът е смъртта – уроборос на два наглед различни свята.
И светът в „И леглото ни е зеленина“ е разделен от водата. Гледаме океана през две очи. Едното принадлежи на Крушово, Демирхисар – село, „спечено под кирпич, дъха на джибри и мокра слама, построено от ограничения, незнание и неразбиране“. Другото е от Чикаго – търчи напред към бъднината, „свят, в който хората се търсят, гледат се в очите, общуват, разговарят, издигат се един друг, обогатяват се, разлистват се като красиви цветя“. Разбира се, единият свят не е тотално отрицание на другия. Нито нещо в разказвача издава кой от двата е правилният избор. А двете очи са от един и същи собственик.
Иван, главният герой, напуска дома си, защото решава, че се е превърнал в някой, който вече не принадлежи на познатия си свят. А какво точно се е случило и то ли е единствената причина за промяната му, не става напълно ясно. На думи причина има – извършил е нещо немислимо. Но дори и без такава, нещо друго щеше да го заведе пак по същата пътека. Може би след друг завой – и все пак същата пътека.
Противоречивата природа на този наш невероятен свят се е вселила и в тъканта на романа. Забележете само действието, живота, в привидната статичност: „очите хвърлят мрежи“, „небето мирише“, светлината „лази“ по нечие лице. Времето пък е дебело – да се опреш на него, а дъждът е „като разлят с черпак по земята“. Красиво нарисувани образи. А ето и парадоксът – природата се движи в неподвижността си, а Иван, който като че ли остава вечно заклещен посред две земи – ту тича към едната, ту бяга обратно към другата – ни йота не е мръднал в уж неистовото си движение. „Как ще си тръгнеш оттука, Иване?“ А успя ли изобщо да заминеш – цял, а не от части? Кога влезе в новия свят, кога се върна обратно? Проследи ли, можеш ли изобщо да проследиш? А тази промяна, която уж се случи, случи ли се наистина? Иван ли си, Джон ли си – знаеш ли? Кого остави назад в миналото, кого взе в настоящето? Взе ли нещо/някого изобщо, или това, с което си отиваш, е същото, с което и дойде – нищо?
Хубави въпроси. И вие нямате точен отговор, нали? „Този грандиозен небесен хоровод го уверява в преминаването на всичко, във вечното движение на нещата, за което уверение той…“ Е, хайде – няма да издавам. Пътят, не дестинацията. Течението, а не брега. Питам се: финалът не присъстваше ли с нас още в началото? А ние само така красиво го разплетохме. Заедно. Да, знаела е някак.
