„Соленият залив“ е роман документ за края на Третото българско царство, разказан през историята на едно семейство и един град, през смъртта на един свят и през трагедията на прехода към новия. В своята цялост книгата достига до читателите едва през 2003 г., почти трийсет години след смъртта на Яна Язова, след като ръкописите ѝ са били откраднати, укривани и частично възстановени. Някои свързват драматичната съдба на текста със съдбата на самата писателка, с нейния талант и трагедията на нейната смърт.
Яна Язова: живот, забрава, възкресение
Съдбата на Яна Язова (1912–1974) е една от най-драматичните в българската литература. Родена като Люба Ганчева, тя бързо се превръща в литературен феномен: блестяща ученичка на проф. Александър Балабанов, полиглот, интелектуалка, автор на стихосбирки, романи и исторически епопеи. Тя е изключително популярна през 30-те и в началото на 40-те години, но след 1944 г. политическата обстановка преобръща живота ѝ.
Отказът ѝ да пише в т.нар. „социалистически реализъм“ я изолира от литературния живот и тя не получава възможност да публикува. Въпреки това продължава да пише в пълна самота, без признание, без хонорар, без надежда за публикация. В този период тя създава трилогията „Балкани“, романите „Левски“, „Бенковски“, „Шипка“ и продължението – „Соленият залив“.
Смъртта ѝ през 1974 г. е обвита в мистерия. Открита е в дома си, както се смята, месец след фактическата смърт, когато тялото вече било започнало да се разлага. Ръкописите ѝ изчезват, а иззетото от специално назначената комисия са само чернови. Именно по тях се възстановяват книгите, които познаваме днес. „Соленият залив“, за който много искам да ви разкажа, е публикуван за първи път през 2003 г., почти трийсет години след смъртта ѝ.
Така романът се превръща не само в художествено произведение, но и в символ на възкресената памет, в книга, която надживява цензура, забрава и физическо унищожение.
„Соленият залив“: роман за края на една ценностна система
„Соленият залив“ обхваща периода от 30-те години до събитията след 9 септември 1944 г., време на политически катаклизми, идеологически сблъсъци и разпад на традиционните ценности. Състои се от две части – „Голямо и малко“ и „Война“. Действието се развива в малкия град Соленият залив, управляван от Беро-Беро, но често се споменава и Морскиград, голям град в съседство. Във „Война“ централно място заема и София по време на Втората световна война, включително и бомбардировките. Тази художествена (почти) неопределеност придава на романа универсалност, той е едновременно хроника на един период и морална диагноза.
Фердинанд, един от героите, гледайки „уморената градина, която съхнеше и умираше“, размишлява: „Колко тежко би било… ако аз трябва да се родя отново на земята, както тя ще се раззелени напролет!“ За мен това е образът на цяло едно поколение, което усеща края на своя свят. Природата се възражда, но човекът – не. А може ли човешката душа да понесе безкрайните исторически цикли? Нужно ли е?
Една от най-силните теми в романа е масовата психология. Язова е безпощадна към тълпата, която, оставена без морални ориентири, се превръща в сила на разрушението: „Ще скочат върху трупа му… а после ще се обърнат да разкъсат и Бога.“ Този пророчески образ, тълпата, която унищожава всичко, включително и собствените си идоли е универсален, защото вчерашните герои стават днешни врагове, а разрушението се превръща в самоцел.
Романът е и критика към идеологическите утопии, толкова характерни за периода: „Ще дойдат ли дни, когато ученият ще забрави наученото и ще търпи простият да го поучава?“ Да, защото светът на Соленият залив е тръгнал натам, към времето, когато компетентността ще бъде заменена с лозунги, а знанието – с идеология.
Текстът продължава: „Промяната носи само друг господар и често пъти по-лош от стария.“ А това за мен е една от основните идеи на романа. Революциите не променят човека; те само сменят властта. Това е и личният опит на Язова, тя самата става жертва на политическа промяна, която не освобождава, а поробва.
Една от най-ярките сцени е описанието на жените от Соленият залив: „Когато мразеха някого, те го мразеха общо… Когато обичаха някого, те го обикваха общо… Те бяха задружен хор.“ Какъв по-добър социален портрет от този? Общността, тълпата е представена като колективен организъм, който може да носи, да поддържа, но и да убива. Тя е шумна, задружна, и често жестока. Срещу този „хор“ стои самотната Катерина, красива индивидуалистка, която носи първородния грях и която не може да се впише в колективната психика.
И накрая – смъртта.
Романът започва със смърт и анатомия на скръбта ни по умрелия. Язова разсъждава върху тази скръб и я определя като егоистична. Защото оплаквайки мъртвеца, ние всъщност оплакваме собствената си загуба на смисъл и принадлежност.
В края си зададох въпроса: Какво е смъртта за нас? Какво се случва с човек, изправен пред собствената си смърт? „Първичната клетка се страхуваше от болка. Тя смята, че смъртта боли.“ Това разголване на човека до биологичната му същност, до страха като първичен двигател на живота, показва, че смъртта не е философска абстракция, а физическа, телесна, животинска реакция на умиращия. Ние цял живот вървим към онзи момент, в който нашата първична клетка се разголва и осъзнаваме, че цялата ни култура, философия, всичко, което душата ни е градила, се свежда до едно – страха от болката. А после остава… мрак.
Литературата като завещание
Когато затворих последната страница на „Соленият залив“, имах усещането, че Яна Язова е писала не просто за своето време, а за мен, за нас, за всички, които се опитваме да разберем какво се случва с човека, когато историята го притисне до стената. Този роман е художествено свидетелство на определен исторически период и като такова е и литературно завещание от Яна Язова за всички нас.
Докато четях, усещах как думите ѝ пробиват през десетилетията мълчание и забрава. Всяка сцена, всяка мисъл, всяка болка в романа носи отпечатъка на човек, който е видял разпада на света си и въпреки това е продължил – да живее, да се бори, да пише. И точно това е най-важното – животът и литературата като последен дом на истината, дори когато всичко друго е разрушено.
„Соления залив“, както повечето исторически романи, е разговор между миналото и настоящето, между писателя и читателя, между човека и неговия страх, между тълпата и самотника, който отказва да се слее с нея. И в този разговор Язова ни оставя нещо много по-голямо от сюжет: оставя ни предупреждение, огледало, но и надежда.
И си задавам въпроса, не като критик, какъвто не съм, а като човек: дали днес сме по-устойчиви на „психологията на тълпата“ или просто сме сменили формата, а механизмите са останали същите?
Четете! Литературата ни спасява.
