Издателство „Лемур“ представя на българските читатели „Либерата“ – новия роман на Доменико Дара, в превод от италиански на Ваня Георгиева. След успеха на „Малинверно“, „Кратък дневник на съвпаденията“ и „Записки по небесната механика“, италианският писател се завръща с история, в която магията на ежедневието разкрива своето най-сладко очарование.
Главната героиня Либерата Макри – машинописка, мечтателка и запален колекционер на фоторомани – живее с убеждението, че невидимото е истинската мярка за света. Една случайна среща с Лувио, новия работник в сервиза на баща ѝ, превръща дните ѝ в сюжет, сякаш изваден от любимите ѝ истории. Но може ли любовта да съперничи на идеализираните разкази? И какво остава от нея, когато се сблъска с реалността?
В години на разтърсващи промени, белязани едновременно от насилие и от постижения, които правят жените по-автономни и осъзнати за мястото им в света, Либерата преживява своя собствена метаморфоза, подобна на насекомите от колекцията на баща ѝ. Те отново и отново ѝ напомнят, че порастването изисква жертви и отказ от частица от себе си. Докато се лута сред тайните на гадателката с картите таро, непознатия, който я следва в сенките, и религиозната си майка, Либерата постепенно открива, че в крайна сметка винаги се превръщаме в това, което сме.
„Либерата“ съчетава поетичния, разпознаваем стил на Дара с изненадващи обрати и зряла чувствителност. „Не мога да си представя какво по-добро би могъл да напише вече“, казва редакторът Соня Хачикян.
Фотороманите – малко позната, но очарователна отживелица
Един от ключовите елементи в книгата са италианските фоторомани – популярни във втората половина на XX век и превърнали млади актьори като Орнела Мути и София Лорен в звезди. Подобни на комикси, но изградени от снимки, те смесват романтика, приключения и мистерии, а героите им пленяват със своята кинематографична магия.
За автора
Доменико Дара е роден през 1971 г. в Катандзаро. Неговите романи са отличени с множество награди, включително Palmi, Viadana и Brianza. Авторът вече два пъти е гостувал в България – през 2022 и 2025 г. – като срещите му с читатели преминават при голям интерес.
До края на 2025 г. българската публика ще може да открие и най-новия му роман – „Либерата“, една история за порастването, въображението и деликатната граница между видимото и невидимото в живота ни.
Прочетете откъс от „Либерата“
Моята съдба има древно сърце
„Идилия“, месечник за фоторомани и актуални събития
Година ХIII, брой 301, дост. пощ. аб. гр. III [1]– 70, 84 страници, 250 лири
Вярваше във всичко онова, което не може да се види. Вярваше в предопределената съдба, в душата, която продължава да живее след смъртта, в силата на урочасването, в завистта, която прави човека алчен, в мисли, способни да преместват предмети, в гласовете на мъртвите, в мечти, които се сбъдват, в тайнствената мощ на луната, в неслучили се животи, които обаче ни преследват.
Майка ѝ я упрекваше строго за това, а на нея ѝ се искаше да ѝ отвърне, точно ти ли ще ми говориш така, ти, дето вярваш в безплътния Господ повече от всичко друго. Само че избягваше да спори с хора, които в отговор знаеха само да потънат в мълчание, да се намусят, да ѝ обърнат гръб и да си тръгнат, оставяйки думите ѝ да замрат още неизречени.
– Днес започва благословеният месец – ѝ каза майка ѝ, докато се загръщаше с шала си, за да отиде на църковната служба от девет часа. Така наричаше периода от петдесет дни, който предшестваше Експозицията на свещената реликва. – Би могла да положиш някакво усилие заради Светеца.
Майка ѝ силно вярваше в Господ и най-вече в неговите пратеници на земята.
– Не заради мен, аз съм си наред, а за теб самата, защото би могла да получиш чудодеен дар – заключи накрая, затваряйки вратата след себе си.
Не я удостои с никакъв отговор. Не я интересуваше какви чудеса са ѝ необходими, дори нямаше представа кoи точно от нейните многобройни недостатъци имаше предвид майка ѝ – може би, че мислите ѝ продължаваха да се лутат безредно, а може би и това, че още не си беше намерила мъж.
Вдигна рамене и започна да бърше прахта по мебелите. Нямаше точно определен план; известно време беше следвала нещата по азбучен ред: банята, коридора, кухнята, стаите. Измисляше си най-различна последователност. Тази сутрин щеше да тръгне от ляво надясно – кухнята, стаите, банята, коридора. Хола обаче, най-важния, оставяше винаги последен – там почистваше с пухена четка от пера на пуяк, която използваше само за натрупаните на масата фоторомани: „Идилия“, „Гранд Хотел“, „Сабрина“, „Летиция“, „Чар“, „Марина“, „Жак Дъглас“, „Лъки Мартин“. Само последните броеве на месеца; останалите се пазеха като осветени нафори в някое закътано място: чекмеджета, гардероби, скринове. Избърсваше прахта много внимателно, особено около лицата, особено ако бяха в едър план, особено ако на корицата беше неговият образ – изключително красив, красота, която не можеше да принадлежи на този свят, която всеки път тя съзерцаваше, гледайки го право в очите, толкова продължително, че понякога ѝ се струваше, че клепачите му потрепват, че усмивката му става по-широка – с две думи, струваше ѝ се, че той оживява. Имаше даже дни и моменти, в които дори го чуваше как говори, казваше ѝ добър ден и гласът му отекваше дълго, дълго, сякаш искаше да изпълни всички насъбрани в тялото и душата празнини през вековете.
Взе в ръце „Идилия“, Моята съдба има древно сърце.
На корицата се виждаше как Франко Гаспари е прегърнал Катюша.
Завиждаше ѝ, както завиждаше на всяка жена, застанала до него, да не говорим за онези, които го целуваха; стигаше дотам, че понякога отиваше в банята пред огледалото и се опитваше да заеме същата поза, гледайки страницата, положена на мраморния плот подобно на упътване, което ѝ беше необходимо, за да продължи да живее. Накланяше главата си по същия начин, слагаше върху бузата си съответния кичур коса и когато най-после ѝ се струваше, че е досущ като жената от корицата, издаваше устни напред, затваряше очи и целуваше вдлъбнатината между палеца и показалеца си, представяйки си, че това са неговите устни. В някои моменти дори докосваше кожата си с върха на езика, с най-чувствителната му част, тази част, която приема от външния свят не само ароматите на света, но и тяхното отсъствие.
Седна и започна да разлиства историята, която знаеше наизуст, да разглежда добре познатите снимки, да препрочита десетки пъти обмисляните от нея думи на героите, да си представя себе си там вътре, в строго определените рамки на един живот в бяло и черно, който във всеки случай беше много по-цветен от собствения ѝ.
„Как успя да разбереш истината?“
„Стана просто за миг, сякаш ме удари светкавица.“
„Ти не вярваше, нали?“
„Винаги съм си мислела, че самотата е моята съдба.“
„Преди да ме познаваш…“
„Да, преди да те познавам…“
Погледна го в очите, изпитвайки горещо желание да усети устните му върху своите. Той я притисна силно до себе си:
„Достатъчно. Да се опитаме да забравим миналото“.
Някой позвъни на вратата. Тя беше сама вкъщи. Погледна през прозореца – обикновено търсеха баща ѝ по работа, а и в момента нямаше никакво желание да говори. Само че веднага разпозна цикламеното сако.
– Обзалагам се, че четеш.
– Всъщност бършех прах.
– Сега обаче трябва веднага да престанеш. Ела с мен. – Джудита, единствената ѝ приятелка, беше видимо развълнувана.
– Къде?
– Гледачката на карти се е върнала.
– Но нали е неделя…
– Там е и днес. Трябва да говоря с нея и ти идваш с мен.
Либерата я изгледа объркана.
– Не помниш ли?
Нищо не си спомняше. Когато ѝ го казваха, се чувстваше виновна за това, че главата ѝ е като проядена от молци, цялата на дупки.
– Нали ти казах, че ми гледа на карти за Фортунато. Всичко, което ми каза, се сбъдна. Всичко. От игла до конец. Сега трябва да я питам за нещо друго. Хайде, ела с мен, побързай!
Навлече набързо сивото палто и двете излязоха.
– Случи се точно това, което беше предсказала. Просто невероятно. Как бих искала да мога като нея да виждам бъдещето!
– Сигурна ли си?
– В какъв смисъл?
– Ами ако не ти хареса това, което виждаш?
Не беше студено, макар да беше краят на април, но въпреки това Либерата си беше закопчала палтото догоре.
– Какви ги говориш, Либера?
– Помисли. Няма ли да е ужасно да видиш бъдещето и да не намериш там онова, което очакваш? Няма да ти остане дори и надежда.
– Говориш като героиня от фотороман! А, впрочем прегледа ли последния брой на „Марина“?
– Пак с тая „Марина“!
– Но не можеш да не признаеш, че е най-хубавият.
– Да, като много други.
Хвана приятелката си под ръка и се притисна до нея, сякаш търсеше повече подкрепа.
– Видя ли зелените му очи? Закачила съм плакат с негова снимка на гардероба си. Франко Дани е най-красивият от всички!
Либерата усети силната миризма на пържоли и пържени картофи – истинският белег за настъпването на пролетта за нея бяха широко отворените прозорци и врати на балконите.
– Само името му е хубаво – отговори. И без това знаеше, че Джудита го харесва заради дълбоката трапчинка като тази на Фортунато.
– Къде е врачката?
– Срещу сладкарницата на Дамиано.
През целия път Джудита ѝ обясняваше как не вярва в такива работи, но нещата били стигнали дотам, че ако не намерела отговор, щяла да се побърка, че Фортунато просто не я разбирал, че един ден я желаел, а на следващия дори не я поздравявал и тя просто не знаела какво да прави. Гледачката ѝ беше казала, че според картите той я желае и сърцето му бие за нея, но че характерът му бил твърде мъжки, точно така била казала – твърде мъжки – и затова му харесвало да бъде ухажван и възхваляван. „А аз какво трябва да правя?“, била попитала Джудита. „Същото – че и ние можем да имаме мъжко сърце, ако пожелаем“, бил отговорът на гледачката, „и ти трябва да му дадеш да разбере, че е така“. Тогава тя започнала да не му обръща внимание, да не се показва на вратата на магазина, когато минавал с бясна скорост с колата, да говори по-дълго с някой красив и елегантен клиент. Всичко станало точно така, както била предвидила гледачката: Фортунато я търсел упорито, гледал я настойчиво, поздравявал я по сто пъти на ден, дори се оплакал, че се виждат твърде малко. Джудита била доволна.
– Но тогава защо пак отиваш при нея?
– За да знам как да се държа занапред.
Минаха покрай телефонната кабина на „Кастаняреда“.
Някакъв мъж с гръб към тях говореше оживено. Когато се обърна, Либерата разпозна в негово лице чужденеца, който от няколко дни обикаляше из градчето. Погледите им се срещнаха. Видя как той окачи телефонната слушалка и затърси нещо из джобовете си.
– Какво има? – я попита приятелката ѝ.
– Нищо – отговори Либерата.
След няколко метра се обърна, мъжът още стоеше в кабината. Джудита я дръпна за ръката и двете пресякоха набързо улицата.
Пред сладкарницата имаше хора, а те не желаеха никой да ги вижда.
– Да изчакаме малко.
Спряха се срещу дървената порта. Единственият белег за нещо необичайно беше един плакат ниско долу вдясно, закрепен с пирони:
АДЕЛЕ, ГЛЕДАЧКА НА КАРТИ
ГАДАЕ БЪДЕЩЕТО
Някой беше добавил с химикалка цинични думи и рисунки. На звънеца за две позвънявания имаше надпис, който гласеше само ГАДАТЕЛКАТА. Огледаха се и когато и последният клиент влезе при Дамиано, Джудита натисна крадешком звънеца. Вмъкнаха се в къщата като мухи при наближаващ дъжд. По стълбите се усещаше миризма на тамян, същата, която се разнасяше, когато свещеник благославя някого. Помещението се намираше на първия етаж и вратата беше полуотворена. Влязоха. Либерата се огледа наоколо, опитвайки се да различи предметите, които постепенно изплуваха от тъмнината. Единствената светлина идваше от една лампа върху масата.
Гадателката Аделе беше точно каквато си я беше представяла – с коси, прибрани под един лилав шал, пристегнат с диадема от бронзови монети; по средата на челото си имаше три изкуствени бенки, същите като тази над горната ѝ устна вдясно, червилото ѝ беше в цвета на шала, а дрехата ѝ – в цигански стил. На всичките си пръсти имаше разноцветни пръстени, а китките ѝ бяха отрупани с гривни. С широк театрален жест ги покани да се настанят, посочвайки местата, където да седнат – Джудита срещу нея, а приятелката ѝ до себе си.
Тестето карти стоеше в центъра на масичката, в полукръг от червени свещи. Гледачката го взе в ръцете си.
– Щом идваш отново, значи картите са имали право.
– Надявам се да продължат да имат.
– Картите никога не грешат. Кажи ми какво искаш да разбереш този път.
Джудита разказа всичко, което се беше случило до предния ден.
– И сега? Как трябва да се държа? Какво ще кажат хората?
Аделе разбърка картите седем пъти.
– Както отгоре, така и отдолу – изрече и започна да ги обръща една по една.
– Какво виждате?
След седмата карта гледачката се спря. Разглеждаше ги внимателно. Либерата нямаше търпение да чуе какво ще каже; самата тя вярваше в невидимите неща, в бъдещето, което се разкриваше пред модерните жрици и сега, гледайки втренчено картите, искаше да разбере какво означават седналата жена, държаща в ръцете си везни и сабя, и вързания за краката, увиснал надолу с главата мъж.
– Най-напред той, а сега и ти. Когато се дърпа прекалено силно, въжето може да се скъса. Всички крайности трябва да се стремят към равновесие, защото опасността от лош завършек е по-близка, отколкото изглежда.
Джудита изгуби доброто си настроение, с което беше влязла.
– Така ме плашите.
– Картите показват какво би могло да стане в бъдеще, ако нещата продължават по този начин. Ако. Но ние можем да ги променим.
– Как?
Аделе положи тестето карти близо до лампата и разпери ръце върху масата като че ли искаше да ги събере накуп.
– Опитай се постепенно да станеш като преди, не го търси ти, но когато той те търси, не се дърпай, покажи му, че го искаш, но същевременно му давай да разбере, че можеш и без него. Виждаш ли тези везни? Трябва да намериш правилния подход и мярка, защото такива трябва да бъдат отношенията между хората. Целият ни живот се състои в това да се намери точката на равновесие. Ще видиш, че по този начин съдбата няма да ти обърне гръб и всичко ще бъде наред с вашата история, родена сред хиляди трудности, нали така?
– Хиляда и една трудности – потвърди Джудита.
Беше вече станала от стола, когато гледачката я попита:
– А приятелката ти така ли ще си тръгне?
Либерата видя погледите на двете жени, вперени в нея, и инстинктивно сведе своя.
– Не искаш ли да знаеш какво имат да ти кажат картите?
Поколеба се.
– Не се притеснявай за парите, днес ще ти гледам гратис. Седни.
Подчини се, проклинайки неспособността си да се противопоставя не само на заповеди, но и на най-обикновени съвети.
– Но аз… съм сама.
– Искаш да кажеш, че такова хубаво момиче като теб си няма приятел? – каза гадателката, докато разбъркваше картите.
Либерата се смути.
– Както отгоре, така и отдолу – изрече Аделе, повтаряйки ритуала с обръщането на картите.
Либерата гледаше внимателно подредените една до друга карти върху масата със странни фигури по тях – една каруца и една кула, звезди и луна, а също и един скелет, който я изплаши.
Със същото внимание ги разглеждаше и гледачката.
– Сигурна ли си, че няма никакъв мъж?
Кимна утвърдително и Джудита повтори жеста.
– И все пак картите говорят друго. Виждаш ли Рицаря на Съдбата? – попита гадателката, посочвайки с украсения си с пръстен показалец втората поред карта.
Либерата си помисли за Франко Гаспари. Все пак Аделе имаше право, той присъстваше в нейния живот, във всяка частица от нейното тяло, присъстваше, както никой друг мъж от плът и кръв не би могъл, и освен това каква беше тази човешка идея за пространството, за присъствието, за допира… та те не бяха ли много по-близо един до друг, отколкото можеха изобщо да бъдат Джудита и Фортунато? Тя никога не се беше целувала с никого, това беше вярно, само един път, почти, на входа на училището Леоне я беше чакал и ѝ беше поискал целувка. Вътрешно тя се бе съгласила, защото той не беше никак грозен, а тя беше единственото момиче в класа, което още не се беше целувало с момче. Беше се протегнала към него, но после, тъкмо когато щеше да го докосне, беше усетила някаква миризма, макар че сега, когато си спомняше, не би могла да определи каква точно, но тогава тя я беше смутила и Либерата се беше отдръпнала и хукнала към къщи. Тази миризма се беше загнездила в главата ѝ като миризмата на действителността, на компромиса, напомняше за кожа и земя, за разбити неща, за дребни ежедневни жестове, докато всъщност целувките не трябва да имат миризма и всекидневният живот трябва да остане извън устните, които се докосват, една целувка трябва да направи така, че да забравим кои сме и защо живеем.
Може би Леоне, синът на училищния прислужник, още мислеше за нея, може би не я беше забравил.
Гледачката я погледна и едва сега Либерата забеляза, че тя има красиви зелени очи.
– Има нещо, което не ми е много ясно – каза с твърд и искрен глас.
Взе тестето, което беше сложила настрана и обърна още една карта – излезе увисналият мъж, когото Либерата беше видяла преди това. Аделе отново се втренчи в нея с изпитателен поглед, изпълнен с думи, които макар тя да не произнасяше, се носеха между двете като зов.
Събра картите, без да каже нищо повече.
– Мен още първия път ме накара да си платя – протестираше Джудита, недоволна, докато слизаха по стълбите.
– Чакай малко – каза Либерата веднага, щом излязоха от къщата.
В сладкарницата имаше съвсем малко хора, а наоколо не се виждаше никой.
– Какво ще правиш?
Извади от чантата си апарата за моментални снимки „Полароид“.
– И тука ли?
Либерата намести на фокус плаката с името на гледачката в центъра и щракна. Снимката излезе най-напред като обикновен черен квадрат, но после цветовете постепенно се оформиха, появиха се очертанията, и докато я размахваше напред-назад, се наслаждаваше да наблюдава постепенното изплуване на образа. Винаги беше въпрос на време – рано или късно всичко се наместваше според собствената си природа.
Отправи продължителен поглед към Джудита и чувството, което винаги беше имала, че тя прилича на актрисата Марина Санти, се засили още повече.
– Много бих искала да знам за какво са ти тези снимки – каза приятелката ѝ, изразявайки за кой ли път едно желание, което никога нямаше да се осъществи.
Сигурна съм, че би ми се присмяла, ако знаеше, помисли си Либерата, и това беше достатъчно. Увери се, че снимката е изсъхнала и я прибра в чантата си.
– Тръгваме ли си?
Както отгоре, така и отдолу. На път към къщи си мислеше за тази фраза, която сигурно имаше нещо общо с небето и докато умуваше какво би могло да свързва хората и звездите, гледайки нагоре и надявайки се да види нещо, Либерата се блъсна в един черен мотоциклет, паркиран на улицата, като за малко не го събори на земята.
– Можеш ли да ми кажеш за какво мислиш?
Гласът на приятелката ѝ все едно че я събуди от дълбок сън. Усети силна болка в хълбока си и притисна мястото с ръка.
– Е?
Не каза нищо.
– Понякога изглеждаш толкова отвеяна – заключи Джудита.
Отвеяна.
Щеше да е много подходящо име за нея, си помисли Либерата.
Отвеяна.
Отвеяна Макрѝ.
[1] Доставка по пощата с абонамент, група III е абонаментна услуга, предлагана от Poste Italiane (Италиански пощи), за изпращане на периодични издания като вестници и списания.
