Познавам Антония Атанасова от дълги години. От дълги години също така не съм я виждала и не съм разговаряла с нея. Реалността, в която живеем ни дава измамно чувство за близост, което понякога е добре дошло. Без срещи и без разговори, знам, че Тони не спира да твори, да учи, да препродава наученото – по учебния материал, за творчеството, като извор на житейско любопитство и от своя опит към учениците й. Многопластова и пъстра млада жена, която ще представи четвъртата си книга съвсем скоро.
Тони, ти си човек на словото. Кое е най-краткото, но пълно описание, което даваш за себе си?
Добронамерена, ентусиазирана, подхождаща с разбиране.
В свое интервю от 2022 г. казваш „сърцето е колба с течност, в която се съхраняват усещания”. Какви са усещанията, които най-наситено изпълват твоята „колба”?
Смислените разговори с хора, които обичам и хора, които ме учат на неща; често двете съвпадат.
Освен писател ти си и учител. В края на деня повече е изтощението или вдъхновението? Четат ли учениците? Вълнуват ли се, любопитни ли са?
За да не се налага изтощението да взема превес, пиша рано сутрин, преди работа. А по повод учениците – все още има деца, които четат, да. Все още има деца, които се вълнуват, все още има деца, които са любопитни.
Тревожа се най-много именно за тези деца – четящите, любопитните, фините. Но също вярвам, че литературата и тази отвореност към заобикалящия ни свят, ще им дадат инструментите да се справят с особеностите на новото време.
Има ли история от класната стая, която толкова те е докоснала, че би превърнала в роман?
В класната стая има много вълнуващи случки и истории, но досега не съм имала идея за роман.
Колко е дълъг пътят от първия ръкопис до очакването на четвърта премиера? Прав ли беше или криволичеше?
Всъщност тази година стават точно 10 години от излизането на първата ми книга.
Но извън буквалността – всяка книга си е отделно създание, заобиколено от обстоятелства и възможности. Дълъг е, поне за мен. И учи на търпение, както малко други неща. Пътят на писането е изключителна отговорност. Изисква усилия – достатъчно време, достатъчно четене, наострени сетива, за да долавяш литературата от живия живот; умение да изслушваш; да учиш цял живот; да си жаден и ненаситен към детайлите на ежедневието. Необходимо е да подхождаме безкрайно сериозно към писането, и да пазим ентусиазма на начинаещия в себе си.
В едно интервю Хавиер Бардем бе споделил, че от 18-годишен посещава курсове по актьорско майсторство всяко лято и въпреки успешната си кариера, продължава да прави това до ден днешен. Едно смирение и отвореност да научаваш нови неща.
Най-вероятно писането е дарба, да. Но е непростимо да я оставиш такава, каквато е.
Дете, на което да не позволиш да порасне. Та идеята ми бе за усилията, те са пътят.
Не чакам вдъхновение. Музата трябва да идва, когато пишеш, а не когато тя реши, да се сприятелите.
Всички знаем, че творецът е творец не само с вдъхновение, но и с дисциплина и постоянство в работния процес. Разкажи ни, кое сработва при теб?
Работният процес, особено, когато съм „в книга“ е ставане в ранни зори, което не ми коства нищо, напротив – събуждам се с вълнение в чистотата на утрините и смълчания свят.
Сетне доста мисля за книгата. И наблюдавам света; често се случва нещо, което на следващия ден ще допълни книгата, ако не – има и други механизми, които съм си създала през времето.
Когато пиша се чувствам щастлива и нямам търпение да видя какво ще се стане в историята; как е там в онзи друг мой паралелен живот.
Обикновено или имаш идея в ума си и знаеш как ще завърши или имаш ключово изречение и герой, които оставяш да те водят. При мен по-често е вторият случай.
Ако сега читателите на „Книголюбител” те срещат за пръв път, и искат да разберат защо да прочетат всяка твоя книга – кое е посланието, което най-силно ще ги притегли към „Моно”, „Формалдехид” и „Процедурата по забравяне на човек”?
„Моно“ е роман за любовта след края ѝ и за загубата на себе си в другия; много личен, почти дневников, експериментален;
„Процедурата по забравяне на човек” е сборник с кратки разкази: там е селото, пълно с дълголетници, защото бог е забравил да си ги прибере; детето, което се страхува от вятъра; художникът без очи, който рисува картини с кръвта си; човекът, който краде книги от четящите хора; разказ за старец, който всяка нощ в 4 се буди отново млад;
„Формалдехид“ е книга за детско приятелство, което продължава и след смъртта на един от героите; книга за спомени, любов, смърт, порастване.
Книгата е и доста щадяща читателя откъм съотношение текст-пространство по страниците, което е, смятам, приятно преживяване. Това, всъщност, се отнася за всички мои книги.
Повод за нашия разговор е предстоящата премиера на четвъртата ти книга „Мару и Заека”. Открехни ни вратата към новия свят, който си създала?
Това е книга на невинността. Историята на едно село в което живеят уединени от останалия свят герои, къщите им, историите им, нишките между тях, метафорите, символите, интертекстуалността. Това, което е, обаче, дали не означава друго?
На кой въпрос искаш да отговориш, а не ти е задаван до сега?
Би ли споделила визуални детайли, които имаха влияние върху написването на „Мару и Заека“?
И бих казала:
Фотографията: 4 деца за продан (4 Children for Sale)
Фотографията: Майка мигрант (Migrant Mother) на Dorothea Lange
Картините/фотографиите на Kamila Kansy;
Мемориалният музей на мира в Хирошима (Hiroshima Peace Memorial Museum)
Книголюбител е он-лайн пространство за читатели, писатели и хора, които имат какво да си кажат и извън страниците. Какво би им пожелала, има ли послание, твое лично верую, което много искаш да достигне до повече хора?
Споделяйте хубавите неща, които си мислите за хората.
Пишете им, казвайте ги.
Толкова е просто, толкова е важно.
