Съдържание
Не правя равносметки в края на годината – нито лични, нито професионални, още по-малко книжни. Но пък много обичам да правя планове в началото на годината – пътувания и книги най-вече. Докато технологиите и социалните мрежи все по-често ме отблъскват, книгите продължават да ме притеглят към себе си, даже повече от обикновено. А тази година обещава приключения – от зелените хълмове на Ирландия, през окървавения Рим и пътеките на българската история, та до поредната книга на един от моите любимци. Нека ви разкажа какво съм си харесала.
Оцеляване и власт
Харесвам исторически романи. Кен Фолет е един от любимците ми, но още не съм чула да излиза нещо ново от него тази година. За сметка на това на хоризонта се мержелеят нови любимци.
Съвсем наскоро по кината тръгна филмът „Хамнет“ по едноименния роман на Маги О’Фаръл и предизвика буря от овации. Определено си заслужава всяка минута от двата часа, които прекарах в салона.
Взех си книгата на английски (има я и на български) и възнамерявам да я прочета като отмине малко впечатлението ми от екранизацията. Литературният свят обаче вече я е прочел и очаква следващия ѝ роман, „Земя“, в началото на юни 2026г.
Действието се развива в Ирландия в средата на 60-те години на 19-ти век, период, в който „Големият глад“ все още отеква по склоновете на острова. Ще проследим Томас и десетгодишния му син Лиъм, докато участват в проекта за картографиране на острова, първия от такъв мащаб в света. Инструмент за контрол или бедствие е резултатът от тази тяхна работа? Темите за паметта, семейството и връзката между хората на фона на все още неумиращия въпрос за колониализма ме привличат изключително много и с удоволствие ще прочета и тази книга.
А на българския пазар трябва да излезе нейната книга „Брачният портрет“, издателство „Лабиринт“, в която ще се прехвърлим в Ренесансова Италия и ще проследим живота на Лукреция Медичи по време на брака ѝ с херцога на Ферара, Модена и Реджио.
Докато О’Фаръл изследва Ирландия и Италия, двама мои любимци, Робърт Харис и Ерик-Еманюел Шмит, са заети с реконструкцията на основите на западната цивилизация.
Харис, майсторът на интелектуалния трилър, чиито книги „Отечество“ и „Конклав“ харесвам толкова много, се завръща през август с „Агрипа“. Романът се фокусира върху връзката между Октавий (император Август) и най-близкия му приятел Агрипа.
В епоха, в която литературата все повече се фокусира върху жените от Античността, Харис поема по различен път, изследвайки мъжката динамика на лоялност и предателството в Римската империя. След като наскоро завърших „Конклав“, а „Пропаст“ ме чака търпеливо, нямам търпение да видя как Харис ще се справи с Рим.
Едновременно с това, любимите ми Lege Artis ще издадат „Двете царства“ от Ерик-Еманюел Шмит. Това е пета част от неговата монументална поредица „La Traversée des Temps“ („Пътуване през времето“).
Шмит, чиято пиеса „ Хотел между този и онзи свят“ и романът „(Не)възможният Адолф“ остават лични мои фаворити заради философската си дълбочина, тук използва безсмъртния си герой Ноам, за да ни преведе от друидите на Галия до възхода на християнството в Йерусалим. Това е епично начинание, чието разгръщане търпеливо следя.
Вселената на Краля
Никой литературен преглед на моя книжна година не би бил пълен без „Кралят на ужаса“, макар че това заглавие отдавна е твърде тясно за Стивън Кинг, а и аз не го приемам напълно. През октомври 2026 г. излиза „Other Worlds Than These“, последната част от трилогията „Талисман“.
От това, което прочетох, книгата е замислена съвместно с покойния Питър Строб и бележи завръщането на Джак Сойер. Дали пък няма да видим и нещо от стария Стивън Кинг тук? Оставам заклет фен на ранните му произведения, но обожавам и някои от по-новите му – „Другият“, „Институтът“ и „Били Съмърс“. „Other Worlds Than These“ обещава да бъде завладяващо приключение, за което самият Кинг казва: „Исках да се върна в Средния свят, който винаги е бил другото име на Териториите“.
Мемоари или каква е суровата истина
Ако художествената литература ни позволява да избягаме в други светове, то нехудожествената литература през 2026 г. ни принуждава да погледнем директно към суровата действителност. Обикновено чета мемоари на различни политици, но за тази година съм си набелязала нещо съвсем различно.
На 3 март се очаква мемоарът на Кристина Апългейт „Ти с тъжните очи“. Апългейт е неотменна част от телевизионните ни екрани от 70-те години насам, но след като ѝ поставят диагноза множествена склероза през 2021 г., тя премина към нова, по-трудна роля.
Написана от леглото ѝ, книгата се базира на нейните дневници, водени през целия ѝ живот, за да разкрие механизма на нейната известност и живот тип „светлини-камера-екшън“. Започнала кариерата си от необходимост, тя бързо се превръща в звезда. В книгата Апългейт говори за съмненията, които преследват възхода ѝ, борбите на майка ѝ със зависимостта и реалността на тяло, което изведнъж е напомнило за себе си по най-бруталния начин. Винаги съм се възхищавала на комедийния ѝ талант, но тази книга обещава да разкрие една различна жена, която с удоволствие бих опознала.
От малкия екран към моята кралица, Маргарет Атууд. Мемоарите ѝ „Book of Lives: A Memoir of Sorts“ трябва да излязат на български тази година, естествено отново благодарение на издателство Orange.
Писането на Атууд за мен е едновременно прошепната молитва, някакво божествено откровение и проклятие. Събрани в едно, те преследват героите ѝ, обгръщат ги с думите ѝ и ги запращат в най-дълбоките и мрачни кътчета на човешката душа. Сега тези нейни думи ще обрисуват живота ѝ – от нестандартното детство в канадската пустош до оруелските импулси в нейната литература. И не мога да не се съглася с нея, когато говори за нас като за двойствени същества: този, който живее, и този, който пише.
Така че, да, тази книга определено е високо в списъка ми с желания за тази година, само че не съм решила дали да я прочета в оригинал или да чакам превода.
В края ще спомена и любимият Джулиан Барнс, чиято „Отпътуване“ излезе по-рано тази година.
Преди 15-на години прекарах месеци наред само с него – от „История на света в десет и половина глави“ през „Бодливото свинче“ до наградената с Букър „Усещане за край“. А тази година ще пристъпя към неговото последно „отпътуване“ с тъга. Надявам се това да не е последната му книга, както твърди.
Как се разказва историята?
Напоследък съм запленена от историческите книги, но не романите, не фикцията. Чета онези книги, в които се разказва историята на света и в частност България. Наскоро прочетох „Доблест и наказание. Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи“, а в момента завършвам книгата „Погубената България. За съдбата на българския елит след 9 септември 1944 г.“, и двете на Вили Лилков Смразяващи са! Тази година не просто ще продължа да чета за тази част от историята ни, а и ще се задълбоча още повече в 30-те и 40-те години на ХХ век.
Новото издателство „Световна история“ започна ударно с много интересни книги. Една от тях е „Интервюта с Хитлер. Диктаторът и журналистите“ от Луц Хахмейстер – смразяващ анализ на медийната стратегия на Хитлер и как е бил възприеман от журналистите. Без да съм я чела, се питам дали нещата са се променили днес?
Освен че съм запленена от периода на Втората световна война и чета художествена и нехудожествена литература за него, личността на някои български политици от това време също ми е много интересна. Това се отнася и за царя, а издателство „Милениум“ подготвя „Личността отвъд мита: Портрет на цар Борис III“ от Николай Поппетров, която ще прочета с интерес и удоволствие.
Авторът е историк от Българската академия на науките и със сигурност проучването на личността на царя в турболентните години между двете световни войни ще е задълбочено и интересно.
Последната книга в списъка ми не е историческа, но какво са приказките, които разказваме на децата ако не част от нашата история. „Make Believe“ на Мак Барнет е книга, на която попаднах случайно, но чакам с нетърпение в началото на май.
Не знам дали ще бъде преведена на български, но съм сигурна, че ще си заслужава. Барнет, посланик на младежката литература, твърди, че децата всъщност са по-добре подготвени да се занимават с изкуство, отколкото възрастните. Той разглежда детската литература не като „по-нисш“ жанр, а като портал. Във време на криза на грамотността, защитата на „четенето за удоволствие“ от Барнет прегръщам и се надявам, че ще стане отново популярно. А за човек, който пише за деца, това определено ще е важно четиво.
Преди често ми се случваше да ме питат защо чета. Какво ми носи това. Чета, защото не мога да не чета. Не си представям света си, без да ме заливат книги отвсякъде, без да купувам всеки панаир на книгата, а междувременно – от различни книжарници, без да прочитам поне няколко страници на ден. А това, което съм си набелязала за 2026 г. ми напомня, че нищо никога не изчезва – нито земята, нито историята, и със сигурност не и призраците на нашето минало. Думите запазват всичко и го предават нататък. Те са мост между историите на нашите предци и тези на нашите деца. Независимо дали става дума за Робърт Харис, чиито исторически трилъри ме омагьосват, за Маргарет Атууд, която ме стопля и вледенява едновременно, или за Кристина Апългейт, която открива радостта въпреки болката, всички тези автори са ангажирани с една и съща фундаментална задача: да осмислят човешкото състояние.
Чета, за да погледна в собствената си пропаст, между „този, който живее, и този, който пише“ и да я осмисля (ако това въобще е възможно). Чета, за да открия заровени съкровища в древни гори и да разбера „хитростта“ на императорите и диктаторите. Чета, за да се ориентирам в собствените си „други светове“, и да осъзная, за пореден път, че чрез силата на писаното слово никога не съм наистина сама.
