В литературата има едно много любопитно и странно деление – „женска“ литература и всичко останало. Сякаш книгите, написани от жени или за жени, принадлежат на един специален ъгъл в книжарниците, библиотеките и животите ни. Много често този ъгъл е доминиран от романтични книги, а от няколко години и от този странен, хибриден жанр – роментъзи. Много добре разбирам защо се харесват, каква функция изпълняват те в ежедневието ни, каква наслада и бягство носят. Но пейзажът на тази т.нар. „женска“ литература се простира много по-далеч от фантастичното или копнежа за една чиста и всепоглъщаща любов.
Моята „женска“ литература има друга картография. Тя често е свирепа и непоколебима, понякога дълбоко философска или избуяла от някакви политически теми и реалности, но тя е най-вече психологическа, създадена от жени, чиито гласове отекват дълго след като затворя последната страница на книгата. Тези писателки изследват човешката природа, разплитат я и я заплитат отново. Те изследват оцеляването, амбицията, свободата, страха, несправедливостта, идентичността и крехката архитектура на човешките взаимоотношения. И да, любовта е част от тях, но не е водеща, не е единствената тема.
Подбрах десет книги, първите десет, които ми хрумнаха, но със сигурност този списък не е изчерпателен. Техните идеи обаче са ми повлияли в определени моменти от моя живот. Те надхвърлят историческия или политически контекст, в който са се появили и предлагат прозрения, които резонират независимо от поколенията и вековете, които ни делят. Те не са просто книги, а съдове, в които е събран опит, съпротива, въображение и онова, от което често бягаме – истината за самите нас.
Това е моята женска литература – вечна, понякога обезпокоителна, но незабравима. Литература, която принадлежи на всеки от нас, независимо от пола.
Неаполитанската сага на Елена Феранте
Спомням си как гледах първия епизод от сериала и сърцето ми се свиваше от удоволствие, от предвкусване на история, която ще остане в мен завинаги. На следващия ден отидох и си купих всичките три излезли дотогава книги. До излизането на втори епизод бях прочела първата. До края на първи сезон, бях изчела и трите. Интензивноста на пирятелството между Лила и Лену на фона на Неапол и неговата история са разтърсващи. Има разпокъсаност, лоялност, съпротива и съревнование, но и нежност, любов. Сложните връзки, които жените формират и поддържат през целия си живот, са в основата на четирите книги и са брилянтно разказани. А Неапол ни показва как един град може да оформи идентичността на хората в него – чрез средата и историята си, чрез хората около нас, които избираме или отказваме да следваме.
„Отнесени от вихъра“ на Маргарет Мичъл
Скарелт О`Хара – най-емблематичната антигероиня в литературата, завинаги остава моя любимка. Тя е разглезена и повърхностна, тя е като малко дете, на което са отказали бонбон. И в същото време е борбена, лоялна към себе си и думата си, бори се в свят, който всячески ѝ пречи, който се опитва да я промени, да я претопи. Романът е едно грандиозно изследване на амбицията, на издръжливостта, на опорочения морал и упоритата воля за оцеляване. Отвъд историческия фон, на който се разгръща великолепният сюжет, сърцето на романа се оформя от устойчивостта, илюзията и гордостта, които продължават да предизвикват дебати и размисъл. За мен обаче Скарлет е героинята, на която най-много исках да приличам като тийнейджър.
„Птиците умират сами“ на Колин Маккълоу
Още еден великолепен роман, чието действие се развива на фона на география, която определя характери и съдби. Сюжетът разгръща бавно и постепенно един от вечните сблъсъци – този на желанието и любовта с дълга и съдбата, за да платят героите най-тежката цена. Борбата между поколенията и емоционалното наследство, което носим, са вечните теми, в които всеки от нас може да се припознае. А когато затворим последната страница, да се замислим как нашите избори оказват въздействие върху живота на децата ни.
„Къщата на духовете“ на Изабел Алиенде
Представете си политическа революция, съчетана с магия. И не, не получавате „Игра на тронове“ или армия от орки. Получавате семейна сага, в която силата на паметта и способността да се разказват истории съхраняват култури, съпротивляват се на потисничеството и възхваляват устойчивостта на жените през времето.
„Франкенщайн“ на Мери Шели
Нямаше да съм аз ако нямаше намесено някое чудовище. Този готически шедьовър обаче отива отвъд това. За мен тази книга е дълбоко философска, тя е текст, който разисква въпросите на сътворението, отговорността и етиката в науката – все теми, които стават все по-актуални с напредъка на медицината днес и нарастващите технологичен страх и любопитство.
„Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин
Ех, Дарси! Дори и моето неромантично сърце си има любимец в литературата. И oтново, това не е история за любовта на една жена и един мъж. Остроумието и социалната критика на Остин могат да бъдат открити във всяка нейна книга – остър анализ на класите, половите различия, личната почтеност и смелостта да изразиш мнението си. Великолепна Елизабет Бенет, чийто остър език често свързвам със Скарлет О`Хара и другата героиня, на която исках да приличам като млада.
„Брулени хълмове“ на Емили Бронте
Хийтклийф и Катрин, двамата герои на Емили, създават буря от емоции – обсебване, отмъщение, копнеж и сурова човечност, които завладяват страниците и, поне мен, карат да искам още и още. Хем знам накъде върви историята, хем се изненадвам от това докъде стигат в отношенията си. Тази книга съчетава психологическа дълбочина с невероятна и необуздана страст на фона на студения и мрачен Йоркшир. Ако имате възможност, четете я в оригинал – много по-въздействаща е.
„Ребека“ на Дафни дю Морие
Не знам защо избрах тази книга, а не „Птиците“. Може би заради готическата атмосфера, психологическата интензивност (която не липсва и в „Птиците“) и невероятната атмосфера, от която няма излизане. Дафни дю Морие е майсторски разказвач, а чрез „Ребека“ тя изследва теми като несигурността, идентичността и силата на възприятието – все области, в които аз, като жена, много се припознавам и върху които често разсъждавам.
„Ние, живите“ на Айн Ранд
Въпреки че това е един от ранните ѝ романи, в него Ранд предлага един ярък портрет на живота под тоталитарен контрол. Теми като свобода, индивидуалност, идеология и натиск разкриват една историческа реалност, която ние все по-често забравяме. Реалност, която много лесно може да ни засмуче обратно в себе си.
„Слепият убиец“ на Маргарет Атууд
Това е един сложен и многопластов разказ, който изследва паметта, властта, разказването на истории и скрития живот на жените. Структурата му е по-особена и именно заради нея го предпочетох пред „Разказа на прислужницата“ – история в историята в историята. Тя прави четенето хем предизвикателство, хем те кара да се съмняваш в себе си и възприятията си на всяка крачка. А ако го прочетете два, три, четири пъти, ще откривате все нови и нови неща.
Защо тези книги, ще попитате. Защото в тях има дълбочина, смелост и оцеляване въпреки всичко. Те не разказват само за живота на жените, не разкриват само любовните им трепети, индивидуалните им характери или пък мечтите, копнежите, стремежите им. Те ни изправят пред неудобни истини, пред грозното и красивото като страни на една и съща монета, пред сложността на целия спектър на човешкия опит.
Тези книги са хем универсални, хем строго индивидуални. Във всяка от тях темите за свободата, амбицията, несправедливостта, любовта и идентичността са пречупени през героините, техния характер, средата, в която живеят и историческия контекст, който ги заобикаля. Това е „женска“ литература извън тенденциите и модата. Това е вечна литература и вярвам, че дори и днешните „нечетящи“ млади, биха открили нещо за себе си по страниците им.
