Дебютната книга на Мехмед Дерменджи оживява духа на старите български села

На 1 ноември, Деня на народните будители, в Регионален исторически музей – Пловдив от 18:00 часа ще се състои първото представяне на дебютната книга на прохождащия автор Мехмед Дерменджи, озаглавена „Сянката на времето“. Сборникът включва разкази, вдъхновени от живота в българското село, неговите традиции, простота и човешка топлина.

„Пиша още от дете“, споделя авторът. „Вдъхновявам се от селския бит, от приказките, които сме слушали като деца, и от хората, които живеят с малко, но с големи сърца.“

„Сянката на времето“ събира истории за хора, чиято доброта не е показна, а естествена – като част от ежедневието. Това са разкази за болка и прошка, за обич и раздяла, за вяра и достойнство. В тях религията и етносът губят значение пред човечността.

С автентичен език и внимателен поглед към детайла, Мехмед Дерменджи-Розински изгражда живи картини и съхранява паметта за един отминаващ свят. „Сянката на времето“ е книга за България, която понякога ни се струва далечна, но винаги остава част от нас.

Специално за Книголюбител, авторът предостави ексклузивно един от любимите си разкази в книгата.

Откъс от „Сянката на времето“

Тежкият Валог

Дъждът не беше спирал седмица. Тих, непрекъснат, напоителен – сякаш небето се опитваше да пречисти земята от всички грижи и болки. Когато слънцето най-сетне проби през облаците, земята дишаше леко, но обилно пропита с вода, готова за работа. Времето беше дошло – време за оран.

Дядо Митьо излезе от скромната си къща, подпрян на старата тояга, и погледна към нивата. Валогът, който цял живот бе обработвал, лежеше неподвижен, сякаш чакаше неговите ръце да го събудят. Този път щеше да бъде сам. Янка – кравата, която му беше верен другар години наред – беше умряла през зимата. Сега имаше само старата Наста, която беше вече слабичка, но все още го гледаше с преданост.

– Ще се справим, Насте, няма кой друг – каза дядо Митьо, докато вървеше бавно към нея. Тя стоеше впрегната до ралото, с наведена глава, готова да поеме товара на още един ден труд.

Първата бразда винаги е най-трудна. Ралото, макар и старо, се впиваше дълбоко в рохкавата земя. Наста тръгна бавно, но сигурно, а дядо Митьо държеше здраво дръжките, като че ли държеше съдбата си. Пръстта, тежка и влажна, се обръщаше и ухаеше на живот, но с всяка бразда стъпките на Наста ставаха по-трудни.

– Хайде, момиче, ще се справим. Още малко, после ще починем – насърчаваше я той, макар самият да усещаше тежестта на годините в кръста си.

Тя потрепваше леко, но не спираше. Бразда след бразда валогът оживяваше, а потта се стичаше по лицето на стария човек, който продължаваше с инатлива решителност.

Когато слънцето се издигна високо над Балкана, топлината стана неумолима. Дядо Митьо спря, за да си поеме дъх, и извади от джоба си кърпа, с която избърса потта от челото си. Погледна към Наста – езикът ѝ висеше, а краката ѝ леко трепереха.

– Почини малко, момиче. Заслужи си го – каза той и се приближи до нея. Погали я нежно по шията и отрони: – Без теб не мога, разбираш ли? Нямаме никого. Само аз и ти сме останали.

Тя го погледна уморено, но с някакво разбиране. Очите ѝ, тъжни и топли, му напомняха за времето, когато беше млад, когато земята му се подчиняваше, а той беше силен. Сега всичко беше различно.

След кратката почивка двамата се върнаха на работа. Ралото отново разряза пръстта, а браздите се редяха, сякаш надпреварвайки се с времето. Но Наста вървеше все по-тежко, крачките ѝ ставаха по-къси, а дишането ѝ – по-задъхано.

– Хайде, Насте, още малко – насърчаваше я той, сякаш думите му можеха да ѝ дадат сили.

Но след още няколко метра кравата спря. Главата ѝ се отпусна надолу, а тялото ѝ потрепери. Тя направи опит да продължи, но краката ѝ се разтрепериха и тя падна на земята. Един дълбок, жален звук се изтръгна от устата ѝ като молба за прошка.

– Насте! – извика дядо Митьо и падна на колене до нея. Развърза ярема и взе главата ѝ в ръцете си. – Недей, момиче, не ме оставяй. Какво ще правя без теб?

Очите на кравата се отвориха бавно. Тя го погледна – толкова тъжно и уморено, сякаш му казваше, че вече не може. След това дъхът ѝ стана плитък, тялото ѝ потрепна за последно и остана неподвижно.

Дядо Митьо стоеше дълго до тялото на Наста. Ръцете му трепереха, очите му бяха зачервени, но сълзи не течаха. Земята около тях беше разорана – свидетелство за труда и усилията, които никой друг нямаше да види.

Той се изправи, погледна валога, който бе неговият дом и неговата тежест цял живот, и прошепна:

– Ще те оставя тук, момиче. В земята, която ти ореше цял живот.

С треперещи ръце започна да покрива тялото ѝ с пръст. Всяко движение беше бавно, почти ритуално. Когато приключи, се прекръсти, наведе глава и тръгна бавно към къщата. Силуетът му се губеше в далечината – самотен и прегърбен, докато слънцето се скриваше зад хълмовете.