Николай Терзийски (1983 г.) е съвременен български автор и писател, роден в Смолян. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“, има и магистърска степен от Философския факултет на университета.
Първият му роман „Отлъчване” (2017 г., изд. Жанет 45) е носител на голямата награда от конкурса за дебютна литература „Южна пролет” в категория „проза”. Втората му книга „Хроники на неведомото” (2019 г., изд. Жанет 45) е номинирана за „Роман на годината 2020“ – Националната литературна награда на НДФ „13 века България“. „Звезди под клепачите” (2022 г., изд. Жанет 45) е третият му роман, за който получава Националната награда Христо Г. Данов. „Родиния” (2025 г., изд. Жанет 45) е четвъртата му книга.
Наскоро имах удоволствието да се срещна с Ники по време на представянето на “Родиния” на изложението “С книга на плажа” в Бургас. Вътрешният ми импулс не ми позволи да си тръгна, без да го поздравя и да му задам няколко въпроса за романа и за живота.
Трудно е да се опише с думи присъствието му – искреността, топлината и начинът, по който речта му сякаш извираше от самата му душа. Думите му преливаха в цветове и рисуваха картини. Ето какво ми сподели Ники в разговора ни.
Здравей, Ники! Радвам се, че имаме възможност да си поговорим. “Родиния” събира прекрасни истории за хора с близка съдба, затова искам да те попитам: има ли разказ в книгата, който е особено близък до сърцето ти и вдъхновен от лична случка?
“Родиния” е сбор от разкази и истории, които са едновременно в мен и извън мен. Това са хора, различни от мен, но видяни и разказани от мен. Например дядото, който живее сам в своето село и не говори с никого, освен със снимките на стената си. Или жената, която работи в малък хотел в Гърция като масажистка. Или момичето, което отвлича един автобус в Лондон, само за да прекара време с баща си. Също и рок звездата, който решава да направи последния концерт в живота си в България. Това са все различни хора и истории. А аз съм всеки един от тях. Аз съм и безмълвния старец, и самотното дете, и световноизвестния музикант. Аз съм във и зад всеки един образ от тази книга. Защото, както казваше прекрасния Христо Карастоянов, един от любимите ми български автори, – “Писането си е чиста проба шизофрения. Надявам се – в лека форма…”. Той имаше страхотно чувство за хумор.
Ето например, как се зароди една от историите. В Лондон съм и виждам едно дете, което се разделя с баща си на летището. Момиче на 11 или 12 години, което прегръща баща си и не го пуска. Тогава си зададох въпроса – какво би направило това дете, за да остане заедно с баща си? Разбира се, момичето в разказа е друго, то е изцяло плод на въображението ми, но то е толкова истинско, колкото и световноизвестният музикант, който ми хрумна в трамвая, докато слушах моя любима група – “Stone Sour”. Тогава си представих как вокалът на “Stone Sour” – Кори Тейлър, се завръща в родния си град, който е… в България. И, разбира се, никой не го разпознава. Ето така се появяваха тези истории – в продължение на десет години. И да, те всички са лични, но в “Родиния” няма история, която да е свързана с някакво мое драматично, лично преживяване. Това по-скоро го има в “Звезди под клепачите” и беше свързано със загубата на баща ми. „Родиния” е книга за другите, които съм аз. Една красива шизофрения, наречена емпатия – да преживееш другия човек и да го разкажеш през себе си. И смятам, че това е магията на литературата.
Тогава може ли да кажем, че има нещо любимо или всички са любими? Като част,
като разказ?
Много се радвам на първия разказ, който написах – “Лаптопът на дядо Дончо”. Той всъщност е и скелетът на цялата тази книга. Защото героите в този разказ се появяват във всяка една от другите истории в книгата и затова „Родиния“ не е точно сборник с разкази, а по-скоро голяма история, която е разказана в отделни малки историйки. Изключително много се радвам и на “Ноктюрно”, който написах преди много години, докато четях Мураками. Разказът е за една жена, която работи като масажистка в един хотел в Гърция, но историята е изцяло през очите, усещанията и бълнуванията на собственика. Магична и интересна история се получи. А всъщност разказа, за който най-много се колебаех, е точно този за рокаджията, който се връща в своя роден град. Защото си казах “Тоя разказ не е ли малко детински? Аз съм го писал отдавна, той е особен, уж с чувство за хумор, но хуморът е много сложно нещо.” Както казва Венцеслав Константинов, по-лесно е да разплачеш някого, отколкото да го разсмееш. Много се двоумях за този разказ, обмислях дори дали да не го махна от книгата. Обаче като дадох разказа на Боян Биолчев и след това на Иван Кулеков, още преди да излезе „Родиния“, и двамата споделиха, че много са се забавлявали с историята. Знаете – те двамата са хора с много тънко чувство за хумор. А пък след като излезе книгата много от читателите ми казват: “Толкова съм се смял на този разказ!“. Така че, накрая и той ми стана любим. Оказа, че съм постигнал нещо, което досега го е нямало в другите ми книги… И там има чувство за хумор, но не и точно този тип хумор. В крайна сметка мога да кажа, че всяка една от историите в книгата ми е любима. А и всяка една от тях си има своя история, която стои зад нея. Тя също ми е любима.
Катализатор на следващата?
Точно така.
Благодаря ти за споделеното! Следващият ми въпрос е – Как определяш Бог? В твоите
разкази героите са богобоязливи и Бог е вездесъщ съдител. Какво е твоето мнение?
Има ли Бог? Как възприемаш и определяш Бог?
Хммм, това е страхотен въпрос. Бог е във всичко. Бог е най-сложната тема. Той е във всичко и едновременно с това е толкова много различни неща. Бог е в творчеството ни. Няма как да не цитирам Иван Кулеков – „Творчеството е единствената връзка на човека с Бога“. Разбира се, не става дума само за писане, рисуване, композиране. Творец е и градинарят, който поддържа градината си, полива цветята и плодните дръвчета. Творец е и учителят, който дава на детето и знания, и уроци за живота. Творец е и дърводелецът, и академикът, и бояджията, и програмистът. Всеки един човек, който работи с ръцете си, който създава нещо с ума си. Всеки родител е творец. И всяко дете, разбира се. Красотата на всичко сътворено от човека е и в несъвършенството на резултата. Но нима това не важи и за Бог? Нали всички ние сме Негово творение и сме несъвършени?
Тоест Бог е във всеки от нас? Ние сме Бог, ние сме творци.
Да и във всеки един момент, в който създаваме, Бог е там, в това, което създаваме.
Забелязала съм, че всеки в интервюта пита “А сега накъде?” и търси следваща писателска развръзка. Аз ще те попитам – Представяш ли си бъдещето и в какъв период напред? Струва ми се, че ние сме от хората, които обичат изненадите на съдбата и дори да мислим в перспектива, не очакваме, а просто чакаме нещата да се случат. Чакаме знаците и пътят сам да се покаже. Важи ли това и за теб?
Мен малко ме е страх от нещата, които си представям за бъдещето. Сега ще ти разкажа една лична история – Преди шест години с моята съпруга се разхождаме една вечер в София. Мисля, че беше през лятото. Бяхме излезли на прохлада. Говорим си и обсъждаме как родителите ни са живели в различен свят, в който е нямало чак такава свобода, и в който е имало много липси. А дядовците ни в какъв свят са живели и какви проблеми са имали? И тогава споделих на Кристина, че този свят, в който живеем, може да бъде уязвен само от някоя голяма зараза. [Смее се] И след около половин година това се случи! Вече не беше смешно. В тази връзка, кой си представяше до преди няколко години, че може да има война? Такава война и то толкова близо, в Украйна, тук, в Европа? Страх ме е да си мисля за бъдещето. Мога само да се надявам и да се моля за добро бъдеще. Да се надявам на хората, които мислят другия като част от себе си, хората, които срещам тук, по книжните събития. Тези хора, които се вълнуват от книги, които искат да преживяват чужди истории като свои. Това са хората, които могат да създадат смислено и хубаво бъдеще. Точно затова обичам да пътувам и да разговарям с читателите, които идват на събитията, за да си говорим за книги, за литература, за любов, за смислени неща и за това какво искаме да ни се случи в този свят. А ако много хора искаме едно и също, тогава вече можем не само да се надяваме, а и да го направим.
Кой го беше казал – “Човекът е човек, когато е на път.”?
Да. Ние винаги сме на път. Но да се надяваме, че сме на добрия, на хубавия
път.
Малко по-различен въпрос – Как се възпитава любов към четене? Да речем у малки деца или у запустели мозъци, за които телевизорът е пръв приятел?
Хмм. Много трудно. При децата понякога се възпитава насила. Макар че това принуждаване трябва да е до момента, в който им стане интересно и започват да четат сами. Аз не съм насилван да чета. Но имам много запалени читатели, които ми споделят, че като деца са им казвали през лятото да прочетат по петдесет страници на ден и те послушно са го правили. В един момент обаче се запалили толкова по книгите, че четенето се превърнало в истинска зараза. При мен стана съвсем по различен начин. Мен никога не са ме насилвали и поставяли условия, но са ми казвали, че е хубаво да попрочитам нещичко. Спомням си с каква любов баща ми отваряше наредените книги в библиотеката ни. Но аз лично съм имал периоди, в които изобщо не съм чел и после дори и като студент имаше време, в което много рядко посягах към художествената литература. Но в един момент четенето просто ме грабна и стана пак като зараза, като наркотик. Искаш още и още и още. Казваш си – този автор толкова много ми хареса, че искам да прочета всичко от него. После пък търсиш друг автор, с който да запълниш празнината. Няма една-единствена рецепта за четенето. Сложна е темата, но аз вярвам в силата на литературата и съм сигурен, че това нещо, което откриваме в момента в книгите, няма да изчезне в следващите петдесет години. По-нататък ми е трудно да провидя, но вярвам в това съпреживяване на истории, родени от нечия фантазия, които да те накарат да заживееш, да мислиш, да разсъждаваш, да чувстваш. Вярвам в литературата.
Последният ми въпрос е какво е за теб Книголюбител?
Книголюбител е чудесно съчетание. То всъщност е тавтология, защото за мен книга и любов са едно и също. Много ми харесва думата “книголюбител”. Има музика в нея. И я има тази тавтология от любов и книга, която за мен е лично преживяване. Радвам се, че съществува такова място, такова пространство. Радвам се и на всички тези млади хора, които имат ентусиазъм да пишат за книги, да говорят за книги, да обсъждат книги. Аз откакто пиша книги и се срещам с читатели, открих една друга България и един друг свят, който много ми харесва и в този свят искам да живея. Така че аз искам да живея в света на Книголюбител!
Искрени благодарности, Ники! Ние от Книголюбител ти пожелаваме много успехи за
напред и оставаме верни твои читатели. До нови срещи!
Интервюто проведе Стела М Радева.
